Тя въздъхна.
— Ето, пак се почва — разтърси глава. — Още въпроси. Не знам защо се отегчавам и губя най-хубавото си време в твоята компания. Не съм чула нищо за Селма. И не вярвам, че въобще някога ще чуя. Предполагам, че е започнала съвсем нов живот. Мисля си дали не е по-добре и аз скоро да го направя.
— Остави настрана себе си за момент — отвърнах аз. — Кажи за Селма. Има ли тя приятели? Имам предвид близки приятели, които да знаят къде е тя.
— Ти няма да я преследваш, нали? — запита Кристел с изгарящ поглед. — Тя не е твой тип. Ще те отегчи за пет минути. По-добре се дръж за мен. Още повече, че съм ти първата и единствена любов.
— Това е просто бизнес, скъпа — търпеливо я прекъснах. — Опитвам се да разреша убийство. Ако поговоря със Селма, може да стигна донякъде. Познаваш ли някой от приятелите й?
— Знам го аз този бизнес. Това ми е най-противното нещо. Но се досещам, че ти ще ме изтормозиш, така че по-добре да ти кажа. Има един, който беше безумно влюбен в нея и преди да се появи Джордж Джакоби, бяха неразделни. Казва се Питър Френч.
Хванах се за брадата и се вцепених. Питър... дали е същият, когото мисис Брамби спомена.
— Знаеш ли къде да го намеря?
— Държи един гараж на Шепърд Маркет — каза Кристел и ми даде адреса. — Често ми повтаряше, че ако искам бензин, мога да го получа от него. Той си е такъв — много добре знае, че нямам кола.
— Ти си невероятно отзивчива по твоя си шеметен начин. Напомни ми да те наградя, като останем насаме.
След вечерята, хванах на Кристел такси, тъй като тя неохотно реши, че трябва да се отбие до Блу Клуб и аз се запътих към Шепърд Маркет, на няколко минути от Венити Феър.
Гаража на Френч беше на една задна, малка уличка. Голяма занемарена сграда, цялата в дупки и откъртена боя и хич не приличаше на място, което изкарва пари.
Влезнах. Двама в лекьосани дочени гащеризони се смееха през отворените врати и ме погледнаха безразлично. Единият, нисък и дебел, с гладка като яйце глава, извади цигара отзад ухото си, запали я и си дръпна. Другият, по-млад, с мазни от маслото ръце, блуждаеше неопределено, облегнат на стената.
— Мистър Френч тук ли е? — обърнах се към плешивия.
Той ме изгледа.
— За кой да предам? — каза. — Не знам дали е тук или не.
— Кажи му, че ме изпращат от Блу Клуб и ще се радвам да ми отдели малко време — засмях се аз.
Плешивият тръгна през гаража и изчезна по стълбите, някъде отзад.
— Работите до късно — обърнах се към другия.
Той изсумтя:
— Обикновено не стоим дотолкова късно, но чакаме за една работа.
След няколко минути оня, дебелият, се върна и каза:
— Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.
Благодарих му, заобиколих една локва с масло и прекосих мръсния гараж. Изведнъж се спрях. В другият му край видях едно невероятно Бентли — в жълто и черно. Поколебах се, направих крачка към него, но погледнах нагоре: плешивият ме зяпаше.
— Хубава кола — отбелязах.
Продължи да ме зяпа, но не каза нищо.
Запомних номера й, чудейки се дали е същата, която Литълджонс беше видял в Лейкхам и за която Кристел твърдеше, че е на приятелят на Нета. Реших, че е просто случайно съвпадение и продължих по стълбите. Чукнах на първата дясна врата и някой се обади:
— Влез!
Бутнах вратата и се отзовах в просторна стая, толкова луксозно обзаведена, че се спрях изненадан за миг. Китайски килим беше постлан в средата й, лакирани дървени шкафове, подредени из нея. До прозореца имаше голямо бюро, удобни и красиви кресла се виждаха наоколо. Завесите и стените бяха в модерни, светли цветове. Немислим контраст с жалкия гараж долу.
Един мъж стоеше с гръб към камината, с пура между дебелите си пръсти и голяма чаша с бренди близо до него. Беше около тридесет и пет годишен, тъмен, едър, висок. По всяка вероятност чужденец, може би евреин. Черната му коса беше сресана на път по средата. Очите му бяха черни, с цвят на трънка, лицето — гладко като на риба. Изглеждаше впечатляващ, защото беше така нагласен, така спокоен и уравновесен, самоуверен в себе си и парите си.
Той ме погледна не много възторжено и кимна:
— Добър вечер. Не разбрах името Ви. Нещо свързано с Блу Клуб?
— Аз съм Стив Хармас от Ню-Йорк Кларион — представих се аз. — Радвам се да се запознаем.
Очите му се присвиха, но се ръкувахме и той ми посочи едно кресло.
— Седнете. Искате ли пура? — предложи ми той. — И това бренди не е много лошо — пренебрежително допълни. — Плащам осем лири за бутилка, така че се очаква да е качествено.
Казах, че ще пробвам брендито, но предпочетох цигара пред пура. Докато ми наливаше, аз го изучавах.
Помнех описанието на Кристел за човека с Бентлито. Добре се връзваше на Френч. По-вероятно той да беше собственикът на колата, а не Джулиъс Коул. Не можех да си представя Нета да се мъкне с Коул, но нормално беше да си е паднала по този.