— Хубаво малко местенце си имате — казах аз и поех чашата. — Учудващо луксозно е след като човек мине през гаража.
Усмихна се и поклати глава.
— Обичам комфорта, мистър Хармас — ми отвърна. — Работя много, прекарвам повечето от времето тук, в тази стая. Как бих се чувствал, ако не бях я обзавел така?
Съгласих се с него и се колебаех дали да започна направо или да изчакам внимателно.
— Вашите рани са много очебийни, за да ги пренебрегне човек — продължи като ме наблюдаваше с приятелско любопитство. — Ако видя някого с едно посинено око, ще подмина. Може би приятелката му е загубила търпението си. Но ако двете са посинели и лицето е с цвят на дъгата, не мога да не изкажа моите съболезнования.
— Мило от Ваша страна, — засмях се — но Вие не сте единственият. Добрият журналист, господин Френч, трябва да е нахален. Не би си позволил да си гледа просто работата. Трима здрави и силни господа не харесаха методите ми. Те напрегнаха мускулите си и се опитаха да променят образа ми, и то успешно, както сам виждате.
Той повдигна вежди и прехапа устните си.
— Трябва да Ви кажа, че аз бих бил ужасно разярен, ако някой се опиташе да стори това с мен.
— О, аз съм си достатъчно бесен, но не дойдох да приказваме за това. Тук съм, защото смятам, че може да ми помогнете.
Стана бдителен и зачака.
— Мисля, че познавате Селма Джакоби — реших да започна директно.
Остави чашата си върху камината и се намръщи.
— Нищо няма да стане — каза категорично. — Съжалявам, но не разисквам Селма Джакоби с журналисти. Ако за това сте дошъл, ще Ви пожелая „лека нощ“.
— Не се обръщам към Вас като журналист — настоях аз. — Вестникът ми не се интересува от нея. Говоря Ви като приятел на Нета Скот.
Той се загледа замислено в пурата си и отиде до прозореца.
— Познавали сте Нета? — каза. — Аз също.
Не отговорих нищо и се двоумях дали да го питам негово ли е Бентлито, но реших че не е моментът сега.
— Но какво общо има Нета Скот с мисис Джакоби? — продължи, след кратка пауза.
— Не знам — размърдах си краката. — Но имам предчувствието, че съществува някаква връзка. Мисля, че Нета е познавала Джордж Джакоби. Искам да се уверя. Може би Селма ще ми каже.
— Защо държите да знаете това? — ме попита, все още загледан през прозореца.
— Това би обяснило защо Нета се е самоубила — отговорих. — Знаете за това, нали?
— Да — повдигна рамене, като че тази тема му беше неприятна. — А защо се интересувате от самоубийството на Нета?
— Не вярвам в предупрежденията да не си търся белята — казах. — Споменах Ви, че съм неимоверно любопитен. Нета не би се самоубила. Искам да разбера какво и кой стои зад всичко това.
Погледна през рамо, започна да казва нещо, но спря.
Дълго мълчахме, после той наруши тишината:
— Не съм виждал мисис Джакоби от два-три месеца — откакто се омъжи.
— Знаете ли къде живее?
— Тя не е там вече. Мястото е затворено.
— Къде?
Обърна се към мен:
— Какво значение има къде е мястото? Тя не е там.
— Може да се върне. Добре, нека го кажем така. Полицията Ви търси. Търси някой висок мъж, чието първо име е Питър и е познавал Нета. Не искам да помагам на полицията. Но те ще се зарадват да Ви поразпитат и няма да бъдат толкова учтиви като мен. Искам адреса на Селма Джакоби. Или ще го дадете на мен, или на ченгетата. Не ме засяга как, просто си решете.
Изплю пурата си, която свършваше. Това е явен знак, че човек премисля.
— Защо ченгетата искат да се срещнат с мен? — попита с леден глас.
Разказах му за Ани Скот и какво мисис Брамби беше казала.
— Никога не съм чувал за Ани Скот — измърмори. — Нито пък, че Нета е имала сестра.
— Не ми казвайте това на мен, кажете го на съда. Мен ме интересува само адреса на мисис Джакоби.
— Не желая ченгетата да душат наоколо — каза след малко. — Ще го приема като услуга, ако си държите устата затворена. Селма живее на Хамптън Стрийт ЗБ, след Расъл Скуеър. Сега моля, си тръгвайте. Имам доста работа, преди да си отида в къщи, а Вие достатъчно ми отнехте от времето.
Аз се изправих и попитах:
— Имате ли снимка на Селма?
Той ме изучаваше за миг, после поклати глава:
— Не колекционирам снимки на омъжени жени. Лека нощ.
— Добре, благодаря. От мен информация към полицията няма да изтече — тръгнах към вратата и поспрях. — Онази прекрасна кола долу, Ваша ли е?
— Да. Защо?
— А, нищо. Късметлия сте да притежавате такъв автомобил.