— Лека нощ — повтори Френч. — Започвам да разбирам защо са нашарили лицето Ви. И започвам да съжалявам, че онези не са се постарали повече.
Усмихнах се, казах, че може да се срещнем пак и излязох.
Глава седемнадесета
Веднъж докато бърбореше, Кристел беше споменала, че Джак Брадли рядко пристига в Клуба преди десет вечерта.
Реших да отида до тях, защото беше много вероятно да го сваря там.
Хейс Мюс беше на няколко минути пеш и аз бързо стигнах там.
Апартамента на Брадли се намираше над един гараж. Прокрадваше се светлина през муселиновите пердета. Предпочитах да се кача през прозореца, но не беше възможно. Затова просто натиснах звънеца.
Почаках малко, чух стъпки. Вратата се отвори.
Не очаквах да видя Франки, но и той мен също.
— Здрасти, мъжкар — казах.
Той ми хвърли светкавичен поглед, очите му се напълниха с ужас и отвори уста да закрещи.
Бях подготвен и го фраснах по брадата. Подхванах го като падна и внимателно го положих до вратата.
Прескочих го, затворих и се ослушах.
Пред мен бяха стълби, водещи към апартамента. На малък пиедестал на върха имаше пълна ваза с орхидеи. Подсмихнах се. Стълбите бяха застлани с дебела, зелена материя, която заглушаваше стъпките ми. Стените — в прасковов цвят, перилата на стълбите — тъмно зелени.
— Франки,... кой е? — се разнесе някакъв глас.
Глас на момиче, странно познат.
Призля ми, настръхнах. Познавах този глас. Толкова често го бях чувал, но дори и сега не можех да повярвам, че говори Нета.
Забързах напред, мярнах обути в копринени чорапи крака и синя рокля. После чух слисан вик и краката изчезнаха. Чух припкане из апартамента.
Втурнах се по стълбите, но не прецених че са толкова стръмни и се препънах. Изпсувах, залитнах и продължих нагоре по ръце докато се озовах в малко фоайе. Имаше три врати.
Едната се отвори и се появи Джак Брадли. Беше облечен в зелено, домашно сако, отдолу се подаваше колосана бяла яка и черна вечерна вратовръзка. Очите му гледаха като студени камъни, устата му — изкривена от злоба.
Като пристъпих към него, видях автоматичен 38-калибър.
— Ще си платиш за това — изръмжа той. — Как смееш да влизаш тук!
Слушах, без да вдигам поглед към него. Някъде се затвори врата.
— Здравей, Брадли! Коя беше приятелката ти?
— Ще те застрелям, ако се опиташ да мръднеш! Вдигни ръце! Ще се обадя на полицията.
— О, не, няма да го направиш — казах аз. — И няма да стреляш. Нямаш разрешение за оръжието и ченгетата ще ти почернят живота, ако те заварят така — говорех бързо, като се надявах, че ще се хване на блъфирането ми и леко се наклоних към него.
Изражението му се промени, колебаеше се. Това ми беше достатъчно. Избих пистолета от ръката му и го ритнах надолу по стълбите. Той се опита да ме приклещи, но аз се извъртях и нахълтах в стаята, откъдето преди малко той излезе.
Беше празна, само обзавеждане. Носеше се аромат на люляк. Значи е била Нета, помислих аз и отново нещо ми се привидя. Видях врата в другия край на стаята. Забързах, дръпнах я, но се оказа заключена. Отстъпих назад и ритнах здраво бравата. Вратата се отвори с трясък. Погледнах в нощта от дървените стълби, които се появиха. Изръмжа една кола и потегли с пълна газ.
Обърнах се, точно когато Брадли се промъкваше зад мен с ръжен в ръка. Хвърлих се към него, сграбчих го за китката, измъкнах ръжена от ръката му и после го погледнах. Лицето му пребледня, очите му се втренчиха в мен.
— Май веднъж каза, че те бива много повече от Франки — казах. — Ето ти случай да ми покажеш.
Захвърлих ръжена в другия ъгъл на стаята. Той улучи една нощна лампа, която се сгромоляса върху масичка с наредени отгоре бутилки и чаши. Усмихнах се на бъркотията.
— Ще се разкайваш за това — диво извика Брадли и отстъпи назад.
— Значи хич те няма — захилих му се аз. — Ти си тоя, който заповяда на ония говеда да ме пребият. Е, Брадли, сега е твой ред. Трябва да напрегнеш тлъстините си и да се опиташ да ме победиш.
Разтърсих го за сакото и го хвърлих към счупената лампа. Тежеше стотина килограма, но повечето беше отпусната плът.
Отидох до пода, където лежеше, седнах на облегалката на едно кресло и му се усмихнах. Той не направи опит да се надигне, втрещено ме погледна с очи, каквито змия би била щастлива да има.
— Помниш ли ме, Брадли? — му казах. — Оня, дето не си гледаше неговата работа. Мислех, че няма да ме познаеш, след като твоите момчета така ме обезобразиха.
— Не знам за какво говориш — простена той. — Махай се преди да съм позвънил на ченгетата.
— Ти ме заплаши, че ще ми дадеш урок, нали? — продължих и невъзмутимо си запалих цигара. — Да, не ме впечатли урока ти. Но сега е мой ред. Ще ти размажа гнусната муцуна, но първо ще ми отговориш на няколко въпроса. Кое беше момичето?