— Не трябва да позволяваш на хлапето да се бие заради теб — достигнах до него — Я да видим, сега ще отговориш ли на въпроса ми. Нета беше тук, нали?
Той грабна един стол и го запрати към мен. Аз се отдръпнах, и хващайки стола за краката го счупих в гърба на Брадли. Наведох се над него и забих три-четири юмрука в лицето му, хванах ушите му и взех да блъскам главата му по килима.
— Говори, плъх такъв! — извиках. Искаше ми се подът да е от цимент, но поне му счупих ушите. — Беше Нета, нали?
— Спри! — простена Брадли. — Да, да, по дяволите!
— Нета се появи след смъртта си, а? — пуснах ушите, но му забих няколко шамара. — Какво искаше?
— Пари — изхриптя той.
— Даде ли й?
— Да, триста лири.
— Защо й трябват?
— За да се крие от ченгетата.
— Защо?
— Не зная.
Хванах го за ушите и пак затрясках главата му в килима.
— Защо? — повторих.
— Не зная — той пропищя. — Кълна се, че не зная. Седнах върху гърдите му и забих длан в носа му.
— Не ми разправяй, че си й дал пари, само защото те помолила! Защо й ги даде?
— Продаде ми няколко пръстена.
— Къде са те?
— Ей там.
Изправих го на крака и го погледнах.
— Хайде, покажи ми ги. Той се заклати до разбитото бюро и отвори едно чекмедже.
— Ето — и се строполи на земята. Имаше четири пръстена с диаманти, взех ги и ги пуснах в джоба си.
— От плячката на Джакоби, а?
— Не знам за какво говориш — той се запъна. — Тя каза, че били нейни. Не знам нищо за Джакоби.
— Да, знаеш, гаден плъх — казах. — Не ти остава още дълго да живееш извън килията на затвора. Говори бързо. Тя откъде ги е взела?
— Не я попитах — разциври се Брадли. — Тя ми ги предложи срещу триста лири. Видях, че струват повече и ги купих.
— Ще ги предам на инспектор Коридън. Знаеш какво значи това.
— Те са си мои — изсумтя и размаха юмрук към мен. — Ще те обвиня в кражба.
— Не ставай смешен — казах. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че те са от обира на Джакоби. Къде мога да намеря Нета?
— Не зная — отговори той, държейки носна кърпичка на кървящия си нос. — Не каза къде отива. Дойде точно когато не трябваше, проклет да си!
Реших, че казва истината.
— Ставай! — му наредих.
Той се поколеба, но аз го заплаших с крака си и той се изправи пред мен.
— Добре, Брадли, сега сме квит. Следващият път, когато искаш да дадеш урок на някой, първо хубаво го прецени.
Изгледах го, моето лице беше очарователно в сравнение с неговото, отдръпнах се, цапнах го за последно под брадата. Наслаждавах се на неговото фиаско. После смъкнах ръкавите си, облякох палтото си, отидох до вратата и изчезнах от къщата.
Глава осемнадесета
Платих на таксито на ъгъла на Хемден Стийт и тръгнах по глухата уличка. Три от големите сгради бяха разрушени от бомбите, с олющени тухли и дърво. Последната от сградите беше малка печатница. Прозорците бяха заковани и изглеждаше в окаяно състояние. На една врата на отдалечената част на печатницата пишеше ЗБ.
Направих крачка назад и погледнах нагоре към прозорците. Беше тъмно.
Опитах да отворя вратата и както очаквах, заключена. Огледах пак прозорците и видях една водосточна тръба, близко до единия. Разклатих я, прецених че ще ме издържи, хвърлих поглед назад. Никой не се мяркаше.
Започнах да се изкачвам нагоре, и съжалявах, че съм със скъп костюм. Успях да се добера до част от покрива на печатницата. Оттук лесно щях да стигна прозореца. Огледах се пак и се заслушах. Движението се чуваше откъм Расъл Скуеър, някой извика: „Такси!“. Но нищо не се чуваше от апартамента на Селма Джакоби.
Извадих джобното си ножче, открехнах с него прозореца. Хвърлих последен поглед наоколо, после се шмугнах вътре.
Намирах се в спалня. Веднага потръпнах. Ухаеше на люляк. Махнах щорите, после дръпнах пердетата. Бръкнах да намеря запалката си. Мъждукащата светлинка ми помогна да видя ключа за осветлението. Пресякох стаята и светнах.
Стаята беше малка, но добре подредена. Имаше едно легло в ъгъла, неоправено. Върху него — синя копринена нощница, а на земята — чифт копринени чорапи.
Вдясно от прозореца стоеше малка масичка, обсипана с кутии пудра, червила, лосиони, всичко необходимо на момиче да се поддържа. Чекмеджета бяха инсталирани близо до вратата, и един гардероб от другата страна на прозореца.
Отворих чекмеджетата и надзърнах вътре. Имаше купчина копринено бельо и чорапи. Извадих чорапите. Някой бяха носени, други все още неразпечатани. Намръщих се и ги прибрах отново. Загасих. Отворих вратата и се ослушах. Тишината ме вдърви. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и бързите удари на пулса.