Пристъпих в тесен, къс коридор, видях стълби от едната страна, и една врата. Промъкнах се до вратата, долепих ухо и притаих дъх. Нито звук. Натиснах дръжката, бутнах вратата. Беше тъмно като в рог. Пак се заслушах, притеснен и уплашен. Ръката ми се плъзна по стената, напипах ключа и светнах.
За секунди се вгледах в просторната стая, после косата ми се изправи. Едва си поех въздух.
На пода, с малките си ръце на килима в синьо и бежово, с преплетени крака, безизразни очи, отпусната уста, изкривена от ужас, лежеше Хенри Литълджонс.
Пристъпих напред, видях рана на главата му. Кръвта се стичаше и беше образувала гаден ореол около врата му. Близко до тялото имаше ръжен, напоен от единия край с кръв.
Прескочих кръвта, наведох се и пипнах ръката му. Беше топла. Повдигнах я. Тя се удари на пода безжизнено, щом я пуснах. Не беше мъртъв от дълго.
Бях толкова шокиран, че можех само да стоя втренчен в него, без да усещам нищо, без да мога да мисля. Настръхнах и сърцето ми се преобърна и започна да бие така силно, че едва дишах.
В другият край на стаята имаше врата, която бавно се отвори. Малко, после спря, после пак малко.
— Кой е там? — не можах да позная гласа си.
Вратата зейна. Аз отстъпих неволно назад. Нета стоеше и ме гледаше през мъртвото тяло на Литълджонс. После каза:
— О, Стиви, Стиви, Стиви, благодаря на господ, че най-сетне ме намери.
Аз все още стоях като изтукан, а тя се хвърли към мен и ме прегърна.
— Нета съм, Стиви — проплака и се отпусна в ръцете ми.,
Не можех да откъсна поглед от Литълджонс, но я прегърнах без да промълвя.
— Отведи ме оттук, Стиви. Моля те, отведи ме.
Придърпах я до мен и я заведох до спалнята. Седнахме и тя заплака. Нищо не можех да направя, за да я спра.
След малко проговорих:
— Нета, това доникъде няма да ни доведе. Хайде, спри, ще се опитам да ти помогна.
Тя се отдръпна от мен, с очи, пълни с ужас и прокара пръсти по гъстата си червена коса.
— Ти не разбираш — каза тя с дрезгав глас. — Аз го убих! Чуваш ли, Стиви? Аз го убих!
Замръзнах, опитах се да изрека нещо, но изляза някакъв неясен звук.
Тя изведнъж скочи на крака и побягна към вратата. Успях да я стигна. Тя се бореше да се отскубне, но аз я държах здраво. Гледахме се: и двамата изплашени до смърт.
— Ти си го убила? Защо, за бога, Нета?
Тя зарови лице в мен. Усетих аромата на люляк.
— Те ще ме хванат сега, Стиви — зарева на гърдите ми. — Досега успях да стоя настрана, но те ще ме хванат за това.
Студена пот изби на челото ми. Исках да избягам, по дяволите, да се махна оттук. Това беше убийство. Не беше просто нещо, за което можех да излъжа Коридън. Беше убийство. Сграбчих я за ръцете и се опитах да мисля. Сигурно моментите на щастие, с които ме беше дарило това дете, ми помогнаха да преодолея ужаса от случилото се. Може би тая мисъл ме спря да избягам от нея.
— Успокой се — казах, като я държах близо до себе си. — Имаме нужда от питие. Намира ли ти се скоч?
Тя потрепера и се прилепи по-плътно до мен.
— То е там вътре — прошепна.
Разбрах къде има предвид. Бутнах я лекичко и я положих на леглото.
— Дръж се, — казах — връщам се веднага.
— Не! — извика тя с отчаян глас. — Не ме оставяй! Стиви! Не ме оставяй! — хвана ме за китките и заби нокти.
— Всичко е наред — опитах се да спра тракането на зъбите си — Веднага се връщам. Хайде успокой се.
— Не! Ти няма да се върнеш. Ще избягаш от мен. Ще ме оставиш сама в тази каша. Недей, Стиви! Моля те, недей! — Тя започна да плаче отново, после изведнъж сложи ръце на лицето си и закрещя силно.
Гласът й премина през главата ми като нажежени жици. Бях вдървен от страх. Свалих ръцете й от себе си, ударих я през лицето и я проснах на леглото.
— Млъкни, малка глупачке — казах треперещ. — Искаш ли да дойде някой тук и да ни завари така?
Тя престана да крещи и ме погледна с празен поглед. Лицето й беше червено, там където я бях ударил.
— Идвам веднага — продължих. — Стой тихо и да не си гъкнала.
Преминах по коридора и влезнах в онази стая. Той беше още там, малък, безпомощен. Погледнах го и се почувствах зле. Погледнах износения му костюм, оръфаните му обувки и набръчканите му дебели чорапи. Погледнах ужаса в очите му, изкривената му уста. Наведох се и погалих ръката му.
Беше стиснал здраво между пръстите си парче хартия. Наведох се още и леко го издърпах от ръката му. Беше парче от някаква снимка. Втренчих се в нея учудено.
Една муха прелетя покрай очите му и забръмча около кръвта. Аз потреперах, сложих парчето хартия в джоба си, отидох до шкафа до камината и намерих пълна бутилка със скоч.