Нета лежеше, забила лице в леглото. Полата й се беше набрала и можех да видя част от голо бедро. Но тези неща не значат нищо за мъж в момент като този. Нейното бедро значеше по-малко от нищо за мен.
Налях голяма доза уиски в двете чаши, ръката ми трепереше като лист. Изпих го на един дъх: премина като вода и ме удари в стомаха. След миг се почувствах жив отново.
Наведох се над Нета и я дръпнах.
— Хайде, изпий това!
Аз трябваше да й го излея в устата. Ръката ми беше като скала в сравнение с нейната. Тя го изпи, подсмръкна и спря да плаче. Дадох й кърпичката си, сипах си още уиски и оставих бутилката долу.
— Запали една цигара — казах и й наврях една между треперещите устни, запалих я, после и моята. Седнах на леглото до нея и продължих:
— Трябва да говориш, и то бързо. Ще ти помогна, ако мога. Не знам каква игра играеш и защо, но ако ми кажеш направо, ще направя каквото мога. Хайде, давай!
Тя изпусна дим, оправи разрошената си червена коса, която закриваше лицето й. Изглеждаше доста зле. С тъмни кръгове около очите, носът й беше обелен. Беше доста отслабнала откакто я видях за последен път. И още по-лошо имаше празен поглед в очите, който ме плашеше. Не харесвах това изражение. Останалата част от нея също беше зле, но не чак така. Празното изражение в очите й беше нещо друго: такива бяха лицата на френските момичета след дните на въздушна бомбардировка или след като едва ги бяхме спасили от смъртта. На Нета беше същото.
— Убих го — каза тихо тя. Беше се посъвзела от уискито, както и очаквах. — Чух шум, някакво скърцане там вътре. Беше тъмно, видях нещо да се движи и замахнах — тя простена и скри лицето си. — После светнах — аз мислех, че е бил Питър Френч.
Слушах обърнат към нея с цигара между устните си.
— Така няма да стане, Нета — казах аз и сложих ръка на коляното й. — Ще започнем от началото. Остави онзи човек там. Забрави го за момент. Започни от самото начало.
Тя сви юмруци без да погледне нагоре.
— Не мога да премина през всичко това. Не мога.
— Трябва. Хайде, Нета. Ако ще ти помогна, то трябва да знам каква е истината. От самото начало.
— Не! — тя скочи на крака и блъсна чашата, която беше оставила на леглото. — Пусни ме да си вървя! Не мога да стоя тук с него в онази стая. Трябва да ме измъкнеш оттук.
Сграбчих я за китките, разтърсих я и я довлякох на леглото.
— Млъкни! — безмилостно извиках. — Няма да мръднеш оттук докато не ми разкажеш. Знаеш ли какво ме караш да направя? Да си окача сам въжето на врата. Тя изхленчи, опита се да се отскубне, но аз я държах здраво.
— Не бих направил това за никой, Нета. Не и докато не се убедя, че си струва и има смисъл. Това се отнася и за теб, така че ако искаш помощта ми, седни и говори, и говори бързо.
Тя се наведе към мен, дъхът й излизаше на пресекулки.
— Слушай, Нета — продължих. — Този дребен човек работеше за мен. Може да не си искала да го убиеш, но си го убила, и нищо и никой не може да го съживи. Аз го харесвах и сега се чувствам ужасно. Беше много добър човек. Ако беше някой друг, а не ти, щях веднага да се обадя в полицията. Но аз не съм забравил какво си правила за мен преди. Дължа ти много, но няма да ти помогна докато не ми разкажеш всичко. Сега се успокой. Разкажи ми всичко от самото начало.
Тя зачупи пръсти:
— Но какво искаш да знаеш? Не разбираш ли Стиви, колкото по-дълго стоим тук, толкова по-лошо ще стане. Те ще ни намерят... ще намерят мен.
— Кое беше момичето в твоя апартамент... онова, което умря? — попитах аз и реших, че като задавам въпросите направо ще получа отговори по-бързо.
Тя простена:
— Ани... сестра ми.
— Кой беше мъжът с нея?
— Ти откъде знаеш...?
Хванах я за брадата и извъртях лицето й към мен. Тя не се сепна.
— Спри със увъртането, отговаряй на въпросите ми. Кой беше мъжът с нея?
— Питър Френч.
— Какъв й беше той?
— Любовник.
— А на теб?
— Нищо.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Той я уби, нали?
Лицето й пребледня, зъбите й затракаха, но тя каза:
— Да.
Аз се отдръпнах и избърсах лицето си с опакото на ръката.
— Защо?
— Тя разбра, че той е убил Джордж Джакоби.
— Как?
— Никога нямаше възможността да ми каже — Нета разтърси глава.
— Френч и ти сте се движели заедно. Как стана така?
— Той се опитваше да намери Ани. Мислеше, че ако ме държи под око, ще го заведа при Ани.
— А къде беше тя?
— Криеше се. Беше разбрала, че Френч и Джакоби стоят зад обира Аленби и че после Френч е убил Джакоби. Беше уплашена, така че се криеше.
— И Френч я намери?
Тя кимна и каза:
— Намери я в един нощен клуб. Ани винаги се напиваше. Френч знаеше това и се страхуваше да не проговори. Доведе я при мен.