— Но сега знаят, че не е то, нали?
— Разбира се, че знаят — погалих я по коляното. — Започвам да разбирам. Но защо отиде при Брадли?
— Трябваше. Нямах пари. Брадли винаги е бил почтен към мен след нашата първа свада. Нямах към кого друг да се обърна. Страх ме беше да дойда при теб. Джу ми каза, че си винаги с ченгета. Исках да дойда при теб, но Джу каза, че е много опасно. Така отидох при Брадли. Разказах му цялата история. Беше почтен и ми даде двеста лири. После пристигна ти. И аз се панирах и избягах.
— Продължавай! — казах.
— Дойдох тук — тя продължи и изведнъж хвана китките ми. — Влезнах и се заизкачвах по стълбите. Чух някой да се движи из хола. Помислих, че е Френч. Кълна се, помислих, че е Френч — тя спря, за да се вгледа в лицето ми. — Стиви! Трябва да ми повярваш!
— Продължавай!
— Помислих, че е дошъл да ме убие. Полудях от страх. Не знаех какво правя. Грабнах ръжена и зачаках в тъмнината. Нещо мръдна и аз замахнах. Аз, аз... загубих ума и дума... замахнах пак — тя скри лицето си в шепи — Стиви, трябва да ми помогнеш. Така съм изплашена. Кажи, че ми вярваш. Кажи, че ще ми помогнеш. Моля те...
Изправих се на крака и закрачих из стаята.
— Как, по дяволите, мога да ти помогна? — запитах. — Те ще открият тялото му рано или късно. Ще разберат, че е работил за мен. Ще разберат, че си се крила тук. Единственото нещо, което можем да направим, е да разкажем цялата история на Коридън. Това е единственото, Нета. Той ще разбере. Той ще ти помогне.
Тя също се изправи.
— Не! Френч ще ме убие преди полицията да стори каквото и да е. Ако ли не, то те няма да ми повярват. Знам, че няма. Никой не би повярвал на моята абсурдна история — тя обви с ръце врата ми и силно се притисна. — Стиви, моля те да ми помогнеш. Можеш да ме измъкнеш от тази страна, така както Питър Атърли измъкна Селма. Можем да го направим за ден-два. Преди да намерят тялото — отчаяно погледна през рамо. — Питър прекара Селма с един екипаж. Можеш ли да направиш същото за мен? Можеш ли да ме измъкнеш оттук заради времената, които прекарахме заедно.
— Нека помисля — казах, седнах на леглото и запалих цигара. Постоях така няколко минути. После продължих:
— Добре, Нета, ще го направя. Ще те изкарам от страната и после, предполагам, сме квит. Дължа ти нещо, но не мислех, че цената ще е толкова висока. Но ще го направя.
Тя падна на колене до мен.
— Но как? — сграбчи ръката ми.
— Чрез Хари Бикс. Помниш ли го? Доведох го в клуба, в нощта, когато се запознахме с теб. Той пренася самолетите с кораби до Америка всяка седмица. Той ще ни помогне. Такъв си е. Ще те откараме до летището и ще те прехвърлим някак си. Ще го направим, Нета, не се тревожи. Когато кажа нещо, значи ще го свърша.
Тя започна да плаче отново, с лице върху коленете ми.
Погалих я по косата и се втренчих в картината с хубавица в жълти панталони, окачена над леглото. Погледът й сякаш ми казваше, че съм мухльо.
Може и да бях.
Глава деветнадесета
Докато Нета събираше нещата си в една чанта, аз измих чашите, избърсах ги, за да не останат отпечатъци от пръстите ни, сложих ги заедно с бутилката уиски обратно в шкафа. С кърпичката си вдигнах окървавения ръжен, измих го и го поставих до Литълджонс.
Влезнах в спалнята и заварих Нета да тъпче всичко в един голям куфар.
— Не трябва да остане нищо, което би могло да ги наведе на мисълта за теб — казах.
— Прибрах всичко — отговори тя и притвори очи.
— Сигурна ли си?
— Да — каза, след като огледа стаята.
— Добре, сега да помислим къде да отидем, докато се уреди пътуването. Нужни са ни около два дни.
— Знам къде да отидем. Мислех, докато ти беше в оная стая. Знам сега.
Аз я изгледах:
— Къде?
— У Маджи Кенит.
Аз зейнах:
— Къде?
— У Маджи Кенит. Никой няма да се сети да ме търси там.
— За бога, — ахнах — не знаеш ли? Тя беше убита. Не можеш да отидеш там.
— Да, мога. Апартаментът е празен и полицията е свършила да тършува там. Мисис Крокет няма да посмее да даде апартамента под наем, докато не се забрави убийството. Идеално скривалище за следващите три-четири дни. Но това не е единствената причина, за да отида там. Маджи се запаси с доста консервирани храни в началото на войната. Знам къде ги е скрила. Сигурна съм, че са още там. Аз трябва да се храня, и ако отида в този апартамент, няма да се налага да излизам навън, а ще стоя там, докато ти ми се обадиш.
— Сигурна ли си, че има храна там?
— Така мисля. Най-малкото мога да отида и проверя.
Не ми хареса много тази идея, но наистина въпросът с храната щеше да е решен.
— А как ще влезеш?
— Ключът ми пасва в нейната брава. А също и у Джу. Почти идентични са всички ключалки на апартаментите в сградата.