— Добре тогава, но трябва да си дяволски предпазлива.
Изведнъж осъзнах, че ако ключът на Коул отваря вратата на Маджи, то той може да я е убил; може да е изтрил написаното в прахта име Джакоби. Запомних това за в бъдеще.
— Ще внимавам — каза Нета.
— Добре, значи това е уредено. Когато оправя нещата, ще дойда да те взема с кола. Всяка нощ бъди готова.
Тя се приближи към мен, постави ръце на рамената ми. Ужасът още бе изписан на лицето й, но се беше успокоила и овладяла нервите си.
— Няма да мога да ти се отблагодаря никога, Стиви. Може би се държах като глупачка последният път, когато се срещнахме — но не съм толкова лоша и никога не бих те забравила.
Погалих я и се обърнах.
— И двамата сме сега с двата крака вътре — сериозно казах. — Ако не постъпим умно и ако изиграем зле картите си, ще се окажем в наистина отвратително място. Никакви грешки. За никой друг не бих направил това, Нета.
Тя плъзна ръката си в моята.
— Знам, Стиви, и не трябваше да ти позволявам да го извършиш. Изплаших се до смърт, но сега вече ще го превъзмогна. Ако искаш да се откажеш, няма да те обвиня. Ще се оправя някак. През целият си живот трябваше да се оправям сама. И още мога да продължа сама.
— Забрави — кратко отсякох. — В това сме заедно. Но има едно нещо, което ме тревожи.
Въпросително ме изгледа:
— Какво, Стиви?
— Питър Френч. Ако ние изчезнем, той ще се отърве.
Тя сграбчи ръката ми.
— Остави го, Стиви. Нищо не можем да му направим, без да забъркаме и нас самите. Не започвай такова нещо, Стиви. Ще ни сплеска и нас.
— Може би си права, но просто не мога да приема, че плъх като Френч...
Вкопчи се в ръката ми и очите й се разтвориха широко.
— Слушай — прошепна тя.
— Какво има... — започнах аз, но тя сложи ръка на устата ми.
— Има някой в апартамента! — каза на пресекулки. — Слушай!
Дойде ми много. Замръзнах на място и погледнах към вратата.
Тя беше права. Много слабо се чуваха стъпки долу по стълбите.
Сърцето ми туптеше като на риба, хваната в мрежата, аз едва престъпих към ключа и загасих светлината.
— Чакай тук — зашепнах. — Не мърдай! Бъди нащрек: Измъкни се навън, ако можеш, но не оставяй куфарът тук. Можеш ли да го носиш?
Усещах как тялото й трепери до моето.
— Ще се опитам. О, боже! Страх ме е. Кой мислиш, че е?
— Ще разбера — прошепнах пак. — Но не ме чакай. Тихо отидох до прозореца, огледах надолу покрива, откъдето бях дошъл.
— Ще минеш оттук — казах с уста, залепена на ухото й. — Изчакай няколко минути, после излез на покрива, спусни се надолу по тръбата и си в двора. Отиди у Маджи. Ще ти се обадя след ден-два.
Пръстите й докоснаха ръката ми.
— Скъпият ми Стиви! — каза тя.
— Заключи вратата след мен, малката — стиснах й ръката и я отведох по коридора. Ослушах се, не чух нищо, излязох от спалнята и затворих след себе си.
Нета превъртя ключа. Пресякох коридора и влезнах в дневната, пипнешком намерих лампата. Отвих крушката и внимателно я оставих на земята. Сетих се за отпечатъците, извадих носната си кърпичка, взех крушката и я избърсах.
Отидох до вратата и се заслушах. Бях се препотил и сърцето ми бързо туптеше.
Отначало не чух нищо, но после скърцане достигна до наострените ми уши, последвано от друго. Някой се качваше по стълбите.
Застанах зад вратата и зачаках. Чух да се натиска брава и разбрах, че тоя е стигнал до стаята, където беше Нета. Молех се Нета да не се разпищи. На мен самият ми идеше да закрещя.
Пак тишина. Можеше да прережеш тая тишина с нож.
После изведнъж, по-скоро усетих, отколкото видях, вратата, зад която стоях да се отваря. Устата ми пресъхна, косата ми настръхна. Малко по малко вратата се отваряше, после спря. Видях ръка да опипва стената за електрическия ключ. Натисна го.
Звукът се разнесе като пистолетен изстрел в тихата стая. Остана тъмно и аз благодарих на себе си, че се сетих да отвия крушката.
Напрегнах мускули и свих юмруци.
Последва дълга пауза, вратата не се отвори повече. Никакъв звук, освен биенето на собственото ми сърце. Чаках с опънати нерви, едва контролирайки дишането си. Наострих уши: още някой дишаше. Зачудих се дали и той чува моето и затова се колебае.
Вратата започна отново да се отваря. Прилепих се за стената, готов за скок.
Появи се тъмна сянка: раменете и главата на мъж. Успях да различа само мъгливото му очертание в тъмницата. Знаех, че той не може да ме види и зачаках какво ще направи.
Той застана на място, после помръдна напред. В този миг чух друг звук, скърцане от стаята на Нета, явно отваряше прозореца.