Мъжът бързо се завъртя, забърза по коридора и натисна бравата на другата стая.
— Чух те — извика той. — Отвори! Хайде! Отвори!
Беше Коридън.
За миг така се панирах, че не можах да помръдна. После чух как Коридън се хвърля към вратата и как тя поддаде. Не посмях да се мотая повече. Хвърлих един стол към масичката. Шума от това отекна сякаш избухна бомба.
Чух изненадан вик от Коридън. След миг влезе в моята стая. Видях го да бърка в джоба си и пристъпих към него леко, тихо, като се молех той да не ме вижда.
Секунда по-късно, след като запали фенерчето, което беше извадил от джоба си, зърна Литълджонс.
На Коридън му спря дъха. На тази светлина беше достатъчно Литълджонс да скъса нервите на човек. За момент Коридън стоеше изненадан и шокиран. Точно тогава скочих върху него.
Затъркаляхме се заедно, разбихме масичката на трески. Забих юмрук в лицето му, измъкнах фенерчето и го захвърлих с все сила към стената. То изгасна.
Коридън се въртеше под тежестта ми, удари ме силно в гърдите. Вкопчих се в него, исках да го задържа под себе си, но той беше къде по-силен от мен.
Две-три секунди се бихме като животни. И двамата, обезумели от страх, удряхме, размахвахме и ритахме, кой където свари. Коридън беше много добър. Знаеше всеки мръсен номер в боя. Ако не ме бяха обучавали за рейнджър, докато бях наблюдател през войната, Коридън щеше да ме повали за две минути.
Заклещих главата му и се опитах да притисна гърлото му с рамо, но не можах да го удържа. Отскубнах се и скочих на крака.
Хвана ме за краката преди да успея да се изправя и ме тръшна на земята по гръб. Дъхът ми спря и за миг бях безпомощен. Това е достатъчно за мъж като Коридън. Той коленичи върху ръцете ми и сякаш ме затисна катедралата „Свети Паул“.
— Я да те видим, копеле мръсно — задъхано изрече.
Чух шумолене на кибрит. Ако ме видеше, с мен беше свършено. Нямах никакъв шанс с тялото тук на Литълджонс.
Напънах всички сили, вдигнах крака и успях да го фрасна отзад в главата. Той падна напред върху мен и ръцете ми се освободиха. Но той сграбчи главата ми и се опита да я забие в пода. Аз сковах мускулите на врата си и не му позволих това; ударих го силно в корема и той се отпусна.
Той се задъха, запъшка и падна от мен. Хванах масичката за близкия до мен крак и замахнах наслуки.
Чух как издрънча у тялото му и той простена.
Аз лежах, дишайки тежко, сякаш бях минал през преса. Знаех, че не трябва да губя и миг. Задърпах краката си, успях и после го докоснах. Той не помръдна. В този ужасен миг помислих, че съм го убил, но после чух, че диша. Всеки момент можеше да се изправи. Трябваше да изчезвам веднага.
Скочих, затичах към стаята, където беше Нета и връхлетях вътре. Прозорецът зееше. Нея я нямаше. Спуснах се надолу по стълбите, хванат здраво за перилата. Като стигнах входната врата, поспрях за миг да се посъвзема и излязох на тъмната, глуха уличка. Нощният въздух ми помогна да събера сили, но бях толкова изтощен, че полу-тичайки, полу-влачейки, се добрах до главния път.
Продължих и се озовах на Расъл Скуеър, после на Кингсуей. Вървях и вървях. Трябваше да си осигуря желязно алиби. Толкова желязно, че и такъв като Коридън да не се усъмни. Чудех се дали ме е разпознал. Не издадох и звук, докато се биехме и беше непрогледна тъмница. Ако имам късмет, ще се оправя.
Минах телефонна кабина, поколебах се, после влезнах и набрах Кристел. Не очаквах да се е прибрала от Клуба още. Беше само единадесет и петнадесет, но за мое успокоение, тя вдигна телефона.
— Стиви е, — казах. — Не, не говори. Това е сериозно. Откога си се прибрала?
— Ами вече около час. Боли ме главата и реших да си дойда. Защо?
— Някой видя ли те да се прибираш?
— Не. Какъв е проблемът, скъпи?
— Голям — мрачно изрекох. — На път съм към теб. Бил съм с теб последният половин час и съм прекарал цялата нощ у вас. Става ли?
— Дали става? — изстреля тя. — Наред ли ще е всичко? Идвай веднага!
— Идвам — казах и затворих.
Щях да тръгвам, когато ми хрумна нещо. Обадих се на Фред Улман от Морнинг Мейл. Когато ми отговори, казах:
— Отвори си ушите, Фред. Имам най-страхотната история, която дълго ще краси първите страници. Тя е изключително и цялата твоя. Би ли си я заслужил?
— Да, да, стига да е толкова гореща, но трябва да ме убедиш. Какво искаш да направя?
Прилепих се до телефонната слушалка и му разказах.
Глава двадесета
Върнах се в Савой следващата сутрин малко след единадесет. Докато питах за оставени съобщения, усетих нечия ръка върху рамото си. Взех си ключа, обърнах се бавно.
Коридън, грамаден и много кисел стоеше зад мен.
— Добре, добре — усмихнах се приятелски. — Моят стар приятел, който винаги се появява като Борис Карлов. Какво те води насам? Да не си се загубил?