Той се изправи и тръгна към вратата.
— Когато хвана Нета Скот и Джулиъс Коул, ще разполагам с необходимите свидетели — пророни тихо. — Тези двамата, мисля, бързо ще проговорят, за да те пипна. Не забравяй, че нямам в моята практика неразкрито убийство.
— Изключението винаги потвърждава правилото. Може би трябва да се подготвиш за първия си голям провал.
Той извади от джоба си малка кутийка. Познах я моментално. Взех я от Кристел предната нощ и изпратих на Коридън четирите пръстена, които взех от Брадли. Те ме притесниха. Ако не бяха свързани с делото Джакоби, бях безпомощен. Реших да му ги изпратя анонимно с надеждата, че той ще ги идентифицира.
— Виждал ли си това преди? — рязко ме запита.
Тръснах глава:
— Не ми казвай, че някой от твоите почитатели ти е изпратил подарък?
Отвори кутията, извади пръстените и ги заклатушка в ръката си.
— А тези тук?
Пак поклатих глава:
— Не, какво е това? Част от плячката на Джакоби?
Той ме изгледа остро:
— Защо мислиш така?
— Още ходя на гледачки — усмихнах се. Ще се изненадаш от това, което ми казаха.
— Не са от плячката на Джакоби — категорично заяви и ме прониза с очи. — Пристигнаха анонимно за мен тази сутрин. Ти ли ги изпрати?
— Аз? — примигах. — Скъпи Коридън, колкото и да те харесвам, бих устоял да ти изпратя четири пръстена с диаманти.
— По-добре спри с тези глупости — лицето му почервеня. — Мисля, че са дошли от теб.
— Много, много грешиш. Защо ти се струва така?
— Няма да е трудно да ги проследим — продължи той, игнорирайки въпроса ми. — Пощенската лепенка и печат ще ми кажат всичко, което е необходимо.
— Ако питаш мен — започнах да се притеснявам — някой идиот ги е откраднал, после се е разкаял и ти ги е пратил да ги върнеш на истинския собственик.
— И аз мислех така, докато не проверих. Нямаше сигнал за тях, че са откраднати. Пробвай друга история и този път някоя по-добра.
— Трябва да кажа, че си доста проклет тази сутрин. Хайде ти предположи! Защо ще ми е да ти изпращам тези пръстени? Кажи де.
— Вероятно си се забъркал в нещо, което не ти влиза в работата, намерил си пръстените и си ги взел, като си мислел, че са от плячката на Джакоби. Няма как да ги провериш и затова си ми ги пратил, за да проверя дали принадлежат на Аленби. Е, оказа се, че не. Сега ще открия истинският им собственик и ще го убедя да доложи за кражба. Може да знае кой е крадецът, и ако се окажеш ти, приятелю, ще ти сложа въжето на шията — завъртя се на пети и изляза от стаята.
Изпих уискито на един дъх и сбръчках чело. Реших, че Коридън не си знае работата. Ако Брадли проговори, ще ме хване натясно! Първо трябваше да предупредя Кристел да е подготвена, когато Коридън й покаже кутийката. Тъй като е нейна, можеше лесно да се стъписа. Обадих й се и й обясних какво се е случило.
— Идва към теб — казах. — Ненадейно ще те притисне за кутийката. Много внимавай!
— Остави на мен, скъпи, — отговори Кристел. — През целият си живот съм искала да ме разпитва ченге. Ще се справя с него.
— Е, не бъди толкова самоуверена — я предупредих. — Тоя трудно можеш да го баламосаш.
— Нито пък мен — каза — само ти можеш. Забавлява ли се добре снощи? — допълни свенливо.
— О, забавление е меко казано — усмихнах се аз. — Това преживяване ще ме държи доживотно. Ще го повторим пак скоро.
Затворих, запалих цигара и се замислих. Трябваше много да внимавам какво правя. Коридън дишаше във врата ми и ако не можеше да ми окачи убийство, то най-малкото можеше да ме тикне в затвора.
Започнах да крача нагоре-надолу. Леко се почука на вратата. Прекосих стаята и отворих. Опулих се.
Джулиъс Коул стоеше пред мен с накривена на една страна глава и повдигнати вежди.
— Здрасти, бейби — каза, като погледна в стаята. — Искам да говоря с теб.
Глава двадесет и първа
Сервитьорът мина, побутвайки количката пред себе си. Отгоре беше наредена късна закуска за някого: кафе и кифла. Той погледна Джулиъс Коул. Забелязах израза му на снобско неодобрение. Продължи и изчезна по коридора. Но не и Джулиъс Коул. Той се вмъкна в стаята ми, със загадъчната си усмивка на лицето, поклащайки главата си и много самоуверен.
— Радвам се да те видя отново, бейби — каза.
Пуснах го вътре, защото бях толкова изненадан, че не можах да мръдна. Някъде в подсъзнанието ми взе да бучи, че опасността приближава.
— Какво искаш? — попитах, като затворих вратата.
Джулиъс Коул огледа стаята и зарея поглед през прозореца.
— Колко хубаво! — рече с ръце в широките си панталони. Синият му костюм беше протрит на лактите и дори на гърба беше успял да го оплеска. Зелената му риза — оръфана на маншетите, бялата вратовръзка — заваляна. — Често съм искал да надникна в Савой отвътре. Не предполагах, че е така хубаво. Гледката си струва парите — хвърли ми лукав поглед. — Колко струва такава стая?