Имаше малка пауза, после каза:
— Добре, нямам нищо специално за тази вечер. Какво предлагаш?
— Нека се срещнем след половин час в Савой, става ли? Ако поразпиташ за това момиче, нещата може да се улеснят. Всеки детайл може да е от полза.
Дадох му адреса на Нета, той обеща да огледа и затворихме. Едно от нещата, заради които харесвах Коридън. Никога не се учудваше на нищо, никога не задаваше куп глупави въпроси и винаги беше готов да помогне без значение колко е зает или пък колко е късно.
Прибрах пистолета, плика, пръстена и парите в джобовете си. Бях доволен, че не пропуснах нищо. Загасих, отворих външната врата и излязох на стълбището.
Джулиъс Коул седеше на един стол пред апартамента си и пушеше. Чакаше ме.
— Защо не ме пусна вътре, бейби? — ухили се с глуповатата си усмивчица. — Ти нямаш право да влизаш там.
— Изпарявай се! — тръгнах надолу по стълбите.
— Не си отивай, бейби — проплака той и се изправи от стола. — Какво имаше там вътре? — закикоти се. — Имаше ли хубави неща? Сигурно си разгледал всичките й дрехи. Как исках да съм вътре.
Аз продължих надолу без да се обръщам.
Мисис Крокет открехна вратата си щом почуках.
— Много се забави горе — тя се озъби и протегна ръка за ключа. — Не си взел нищо, а? Полицаите оставиха всичко както си беше.
Поклатих глава и казах:
— Всичко е наред. А бил ли е някой тук след като тя умря... Някой освен полицията? Мистър Коул например?
— Никой освен теб, и съм сигурна, че не трябваше да...
— Имаше копринени чорапи... сега не ги видях — аз я прекъснах. — Знаеш ли нещо за тях?
— К’во общо имам с чорапи? — грубо отвърна. — Ами не, естествено.
Благодарих й уклончиво и заслизах по тесните стълби към външната врата.
Спрях за малко на улицата и погледнах към къщата. Светна лампа в апартамента на Коул; останалата част беше тъмна. Мислех си за Маджи Кенит; тя не се връзваше някак си в картината. Тръгнах в посока Кромуел Роуд, на петдесет ярда пред мен.
Улицата беше осветена само от три лампи, едната в единия край, другата в дъното и третата между тях. Беше доста тъмно, иначе нямаше да ме изненадат толкова лесно.
Чух стъпки зад мен и като че предчувствах опасност, аз се наведох и скочих настрани.
Нещо много твърдо ме удари в рамената и ме повали. Опрях се на ръката си, залитнах и отново отскочих назад. Мернах някаква сенчеста фигура на мъж, който държеше нещо като щанга над главата си. Той грубо ме цапардоса. Чух свистенето на щангата покрай лицето ми, приближих се и с цялата си сила ударих мъжа в ребрата. Той изтърва щангата, залитна назад и въздуха му изскочи като на спукан балон.
— Какво по дяволите си мислиш че правиш? — попитах аз, хвърляйки се върху него.
Можех да го видя сега. Той беше нисък като джудже, млад, слабичък и недохранен. Не видях много от лицето му, единствено, че беше бледо. Дрехите му бяха оръфани, шапката му приличаше на омазнена гъба.
Преди да успея да го сграбча за ръката, той се отскубна от мен и побягна по улицата със скоростта на светлината.
Аз стоях, гледайки го как се отдалечава. Рамото ме болеше и бях малко уплашен.
„Не се панирай“, промърморих на себе си, погледнах нагоре-надолу по улицата и забързах към Кромуел Роуд.
Глава трета
Бях се прибрал в стаята си преди не повече от пет минути и от рецепцията се обадиха да ми кажат, че инспектор Коридън ме търси.
— Кажете му да се качи, моля — отговорих аз и звъннах на рум сървис.
Коридън и сервитьора дойдоха заедно.
Коридън беше едър и мускулест, тридесет и пет годишен, тъмен, с малки сини очички, които имаха неприятния навик да гледат сякаш през теб. Дори с приятелите си беше някак си намусен, рядко се усмихваше и никога не се смееше.
Стиснахме си достатъчно сърдечно ръце. Той огледа стаята одобрително.
— Трябва да призная, че добре са те уредили тук — отбеляза, хвърли бърз поглед към сервитьора и продължи.
— Предполагам ще ми поръчаш питие?
— Разбира се, мислех и да похапнем тук. Какво по-добро от това за Лондонската полиция — казах аз.
Сервитьорът ни предостави менюто и ние се спряхме на студена кухня, пилешко филе и сладолед. Поръчах и две двойни уискита и гарафа с алжирско вино.
— Вие журналистите знаете как да живеете — Коридън въздъхна и потъна в единственото кресло. — Често си мисля, че май щеше да е по-добре да се бях хванал на някаква друга по-доходна работа от полицейската.
Изсумтях:
— Не се оплаквай — и седнах на леглото. — Обзалагам се, че до гуша си затънал в рушвети и половината престъпници в Лондон ти бутат подкупи.
Той присви устни.
— Чувството ти за хумор е толкова извратено, колкото и моралните ти принципи — той се извърна и видях, че не се шегува.