— Какво те кара да мислиш, че не е убийство — попитах го внимателно.
Коридън разтърси глава.
— Ама и ти си един... Нали току що ти обясних... — строго ме изгледа и се намръщи. — Но може да знаеш по-добре от мен. Я да чуя какво имаш да кажеш преди да съм толкова сигурен — устните му леко се извиха нагоре, което беше неговата представа за усмивка. — Мислиш ли, че е убита?
— Обзалагам се с петстотин лири, че е.
Той ме стрелна с очи.
— Ти имаш петстотин лири?
— Имам. Приемаш ли?
— О, никога не се обзалагам с янки. Доста по-хитри сте — бутна чинията и леко побърса устата си със салфетката.
— Хм, сега се чудя, защо си толкова сигурен?
— Бях в апартамента й и поразгледах наоколо. Намерих интересни неща. Преди да ти ги покажа, кажи ми, някой от вашите вземал ли е нещо от там?
— Не. Какво липсва?
— Копринени чорапи, повечето й дрехи, гривна с камъни и игла за шал.
— Ценни?
— Гривната струваше двеста лири преди три години. Сега сигурно двойно. За иглата не знам.
— Откъде знаеш, че липсват? Може тя да ги е продала.
Не бях помислил за това и му казах.
— Но въпреки всичко не мисля, че го е направила. Тя много държеше на тях и нищо не би я принудило да се раздели с копринените си чорапи. Не, надали ги е разпродала.
Коридън ме погледна.
— Сега пак си доста инат — каза спокойно. — Съвсем нормално е. Може да е имала нужда от пари.
Сервитьорът ни прекъсна с питиетата. Хапнахме от студената кухня и си изпихме уискитата докато говорехме.
— Но тя не беше от тия дето се самоубиват — продължих. — Помня веднъж каза, че никога няма по такъв начин да реши проблемите си. Ако я беше чул, щеше да си убеден, че не е в нейния стил.
— Колко отдавна беше?
— Преди две години. О, не ми разправяй, че хората се променят ; сигурен съм, Нета не би го извършила.
— Какво друго? — сините му очи ме изучаваха и тънките устни се извиха в усмивка отново. — Прескачайки бижутата, чорапите и нейния стил, какво още имаш?
— Не съм започнал — казах. — Но ще почака докато се наядем. Ти нищо ли не знаеш за момичето?
— Няма досие, ако това имаш предвид — той отвърна, методично дъвчейки храната. — Работила е в Блу Клуб като компаньонка и има едно-две автомобилни нарушения, това е което знаем за нея.
— А Блу Клуб? Разбрах, че е станал вертеп.
— Много от тези заведения дето събираха американците навремето се превърнаха в бардак след като те си заминаха. Блу Клуб го наблюдаваме постоянно, но Брадли е по-хитър до момента. Сигурни сме, че незаконно там се правят залагания и се сервира пиене след разрешения час. Снабдяват се от черния пазар, но досега не сме успели да вкараме наш човек вътре и няколко пъти вече обискът се проваля. Шефът мисли, че някой от нашите взема пари от Брадли, защото той винаги знае кога ще отидем. Засега е с преднина, но няма да продължи дълго.
Бяхме привършили с яденето и Коридън зае позицията си на креслото. Поръчах бренди и пури. Коридън се беше настанил удобно.
— Добре, сега сигурно ще те убедя — казах аз, донесох Лугера и му го подадох.
Той остана за известно време втренчен в него с безизразно лице, после вдигна студен поглед към мен.
— Откъде дойде това? — ме попита.
Разказах му.
Огледа пистолета съсредоточено, разтърси глава и се отпусна отново.
— Ако знаеше колко много жени имат подобно проклето нещо у тях, нямаше да смяташ за необичайно — каза. — Почти всеки американски войник е донесъл по един от Германия и го е подарил на приятелката си. Защо си толкова настървен от това?
— Не съм — отговорих аз. — Но странното е, че тя го беше скрила в роклята си, нали? — изведнъж се зачудих дали не приличам на глупак.
— Добре, но можеш да си навлечеш неприятности с тези неща, ако тя нарочно ги е скрила. — Коридън се обърна, опъна си краката и помириса брендито. — Нещо по-конкретно?
Казах за осемдесетте лири и му ги дадох заедно с писмото до Ани Скот и пръстена, който намерих.
— Със сигурност си преровил дома й щателно — той ми хвърли едно око. — Не знам дали имаш право да влизаш..., а?
— Може би не — отговорих с пура в уста. — Но тази работа ме притеснява, Коридън. Имам чувство, че нещо не е наред — продължих с мъжа, който ме нападна.
Най-накрая той прояви някакъв интерес.
— Видя ли го?
— Беше дяволски тъмно и бях нападнат внезапно. Добре де — продължих, като видях, че се усмихва — бях и изплашен. И ти би се стреснал, ако беше на мое място. Мъжът се нахвърли върху ми с нещо като щанга от кола, имаше невероятно точен удар и ме трясна в главата. Не можах Да го огледам много добре, но ми се стори млад, слаб и тичаше като вятър. Мисля, че ще го позная, ако го видя отново.