— Тежи — залитна комисарят. — Не мога да вървя с това три километра.
— Навън няма да усещате тази тежест — посочи Бърнам небрежно с глава нагоре и спусна кислородната маска върху главата на Орлов. — Не забравяйте да вдишвате през носа, да издишвате през устата и няма да имате никакви проблеми. Между другото, да сте яли нещо скоро?
— Обядвах преди да дойда.
— Ами, това ще ви се отрази сега малко зле — Бърнам изсумтя колебливо. Измъкна малка метална кутийка от единия от джобовете си и я подаде на комисаря: — Вземете едно от тези хапчета и го смучете.
Орлов посегна тромаво с облечените си с ръкавици ръце и най-накрая успя да улови едно кафяво топче и да го пъхна в устата си. После тръгна подир Бърнам нагоре. Когато стигнаха до края на леко извития коридор, се чу тихо свистене от изпуснатия въздух в разредената атмосфера на Ганимед.
Бърнам хвана спътника си за лакътя и полека го измъкна.
— Отворил съм газовата ви бутилка докрай — извика той. — Дишайте дълбоко и продължавайте да смучете хапчето.
Щом излязоха на повърхността на Ганимед, гравитацията изведнъж се промени. След ужасния миг на внезапно издигане Орлов почувства как стомахът му направи салто мортале и се взриви.
Повръщаше му се, но продължаваше да смуче хапчето, стараейки се отчаяно да се съвземе. Богатата на кислород струя от цилиндъра изгаряше гърлото му. Постепенно престана да му се гади, стомахът му се върна отново на мястото си. Ганимед се бе укротил. Комисарят се опита да върви.
— Сега по-полека — успокои го гласът на Бърнам. — Така става, когато човек рязко променя гравитационните полета. Вървете бавно, в ритъм, иначе ще се спънете. Точно така, справяте се добре.
Повърхността, по която стъпваха, бе сякаш жива, гъвкава. Орлов усещаше натиска на другия върху ръката си. Бърнам го притискаше при всяка крачка надолу, за да не подскача прекалено високо. Стъпките му сега бяха по-дълги… и по-плоски, когато улови ритъма. Бърнам продължаваше да говори. Гласът му излизаше малко приглушен иззад коженото ремъче, което преминаваше свободно през устата и под брадичката.
— Всеки се чувства най-добре в своя свят — засмя се той. — Преди няколко години посетих Земята с жена си. През цялото време се чувствах отвратително. Така и не свикнах, че мога да се движа по повърхността на една планета без кислородна маска. Все се задушавах… наистина. Слънцето ми бе прекалено ярко, небето твърде синьо, тревата много зелена. Постройките са намираха на самата повърхност. Никога няма да забравя как ме караха да спя в стая на двайсет етажа над земята, с широко отворен прозорец и с луна, която осветяваше всичко вътре. Качих се на първия космически кораб за Ганимед и никога не си и помислих да се върна. Как се чувствате сега?
— Добре! Чудесно! — След като преодоля първото неприятно усещане, Орлов намираше ниската гравитация за освежаваща. Огледа неравната, хълмиста повърхност, окъпана в жълта светлина; покрита с широколистни храсти. Растенията полека-лека бяха започнали да се приспособяват.
— Тук има достатъчно азотен двуокис във въздуха, за да поддържа живота на растенията, а и те улавят атмосферния азот — отговори Бърнам на незададения му въпрос. — Ето кое превръща земеделието на Ганимед в най-голямата индустрия. На Земята тези растения са безценни като обогатители, те са двойно и тройно по-ценни като източник на петдесетина алкалоида, които не се срещат никъде другаде в Системата.
Над главите им се разнесе бръмчене от страторакета. В разредената атмосфера звукът пронизваше слуха им. Орлов се огледа и застина… вцепени се на мястото си… забрави дори да диша!
Той за пръв път виждаше Юпитер на небосвода.
Едно е да видиш Юпитер, студен и суров, на фона на черния като абанос космически екран — на разстояние деветстотин и шейсет хиляди километра той е величествен. Но на Ганимед неговите контури се очертават по-меки и леко замъглени от разредената атмосфера. С мекото му сияние на пурпурното небе, в което само някои самотни звезди дръзват да се сравняват с гиганта Юпитер… той би могъл да бъде описан само с метафори.
Комисарят наблюдаваше огромния диск мълчаливо. Гигант с трийсет и два пъти по-голям диаметър от този на Слънцето, както се вижда от Земята. Пръстените му се открояваха в бледи акварелни цветове на жълтия фон под тях, а Голямото Червено Петно беше всъщност оранжева елипса с неравни очертания близо до западния край.
— Красив е! — прошепна най-после Орлов, омаломощен от гледката.