Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони
ПРОЛОГ
Съществуват светове, където слънцето е зелено, а пясъкът — черен. Има такива, където планините са от звънтящ кристал, а в бързеите на реките тече чисто злато. В трети снегът е с цвят на кръв, а самата кръв е по-бяла от сняг. Съществуват светове, където замъците не са отстъпили място на многоетажни сиви небостъргачи. А нейде другаде същите тези сиви иглени грамади от бетон отдавна са изоставени и от руините им хората зидат стени на замъци.
Има светове, в които зората е посрещана от сливащо се в един звук пърхане на милиарди криле — хвъркати същества се реят високо над земята, тържественият им химн в чест на изгряващото светило се сплита с вопли на умиращата по повърхността безкрила сган. И има светове, в които слънчевите лъчи опират в плътно залостени капандури, защото там светлината е по-горчива от отрова.
Ала тук не става дума за тях.
Съществуват светове, където нощта и денят са неразделимо прегърнати. Там можеш да вдигнеш взор към слънцето и да забележиш звездите. Там излизаш в нощта — и виждаш слънце.
Ала тук не става дума за тях.
Защото има други светове — слънцето им е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но и сгради от бетон. Там птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки.
Става дума точно за такива светове. Пригответе се.
Чака ни път.
ГЛАВА ПЪРВА
Токът угасна.
Когато дребните неприятности те преследват непрекъснато, това вече не са някакви малки досадни проблеми, а една Голяма Неприятна Система. Именно Система, с главна буква. А теорията ни учи, че нито една истинска Голяма Система не съществува, без да има под себе си здравия фундамент на една истинска Глобална Причина. А пък Глобалната Причина е нещо, което се допуска да бъде пренебрегнато само веднъж — и никога повече.
Виктор пипнешком търсеше вратата, където се спотайваше разпределителното табло, вградено в стената като сейф. Мебелите, изглежда, бяха решили да се възползват от случая и да се поразтъпчат из апартамента, защото изникваха на най-неочаквани, направо стъписващи места. Виктор успя да излъже един стол и провали засадата, но пък вторият радостно му се набута в краката. Разтривайки по пътя удареното си коляно, той предпазливо протегна ръка… и тогава внезапно зазвъня телефонът. И даже не зазвъня, ами гадно и подигравателно закрещя, като чак подрипваше от старание. Такива обаждания навярно вещаят пожар или смъртен случай. Дрънченето на апарата беше често и насечено, сякаш звъняха от провинцията, а това означаваше, че наистина нещо се е случило. Мама би се обадила само ако върху забравеното им от Бога градче връхлетеше ято огнедишащи дракони.
Огнедишащи дракони с тесни жълти зеници…
Виктор тръсна глава, за да се отърве от изведнъж хрумналите му глупости, и на подскоци се втурна към телефона, като по пътя си повали още един стол. А може би същия стол, коварно и злонамерено върнал се на предишното си място.
Грабна слушалката. Тя мълчеше. Чуваше се само едно много бавно хрипкаво дихание.
— Ало? Ало, майко, ти ли си?!
Вече бе сигурен, че не е майка му. Но упорито не желаеше да си го признае.
Слушалката равномерно дишаше. Дишаше съскайки, все едно в другия край на жицата някой си поемаше въздух през неплътно сключени челюсти, пълни с остри-остри зъби!…
— Ало… — повтори Виктор. Повтори уморено и покорно, на ръба на телефонната учтивост, която рано или късно щеше да се изроди в поток псувни, а минута по-късно на самия него щеше да му докривее за казаното.
— Не сссе репчи… — прошепна слушалката, разтягайки думите, сякаш незнайният събеседник насреща имаше намерение да каже нещо далеч по-оскърбително, но също бе намерил сили да се сдържи. — Живей ссси… кротко… живей ссси… засссега…
Виктор притискаше към ухото си слушалката, която забибипка сигнали за свободна линия и зяпаше през цепката на дръпнатите не докрай пердета на прозореца, а навън бе нощ, тъмнина и слаб, разреден отблясък на улични лампи зад ъгъла. Не, хората не са станали хора когато са измислили газените фенери и електричеството. Отначало са изобретили мрака — такъв непрогледен мрак, че и природата не го е сънувала в кошмарите си.