Небето се наливаше с кръв. Мълнии млатеха брега. Вятър бичуваше острова с виещи камшичени торнадо.
„Обновление…“ — шушнеше дъждът.
„Прераждане…“ — напяваше бурята.
„Ново! Ново! Ново!…“ — драскаха светкавиците.
— Аз трябва да решавам — каза Виктор. Пусна омекналата ръка на Тиел. Обърна се към портата на Замъка-над-Света.
Пазителят го чакаше на прага.
Виктор го беше виждал съвсем друг в сънищата си. Не като крехко момче с разпилени от вятъра черни коси. И въпреки това го разпозна… Пристъпи напред и каза:
— Върни ми моята Сила, Пазителю!
— Имаш ли правото да я владееш? — в гласа на юношата личеше подмладеният глас на Лакомника.
— Да!
— Опитай! Докажи!
— Аз имам право.
Помежду им се издигна яка невидима стена. Монолитна. Непреклонна. Очакваща. Горката стена…
— Аз имам право — в мен е кръвта на Владетелите…
Крачка…
— Аз имам право — в мен е кръвта на Убиеца на Дракони…
Крачка…
— Аз имам право — Неведомият клан, пазителят на основите, ме призова…
Крачка…
— Аз имам право — повярвах и дойдох…
Крачка…
— Аз имам право — за мен отдадоха живота си Стражите на Предела…
Крачка…
— Аз имам право — приех посвещението на стихиите…
Крачка…
— Аз имам право — отхвърлих пътя на Природените.
Стоеше пред Пазителя, на една ръка разстояние.
— Имам право — с мен са моите врагове и моите приятели, с мен е моята любов и моята омраза. Този свят е мой.
Докосна черния камък на стените.
— И ти ще вземеш всичко? — поклати глава Лакомника. — Живота и смъртта? Преклонението и презрението? И ще бъдеш отговорен и задължен — за всичко?
— Да.
— Ти ще решаваш, какви ще бъдат страховете и мечтите на Опакото? И в какво ще се превърнат сред Природените? Как ще преминат през Средния свят?
— Да, Пазителю. Върни ми моята Сила!
Бяло сияние взриви небето. Мълниите сплетоха мрежа, мъчейки се да уловят в нея света. Островът се разтърси, изправяйки се сред буйното море.
Сътвореният Дракон, който се рееше във висините, изрева. Стоманените му криле разпориха въздуха, устата му избълва огнена река. Блестящите нокти щръкнаха, прицелени в съперника.
Виктор разкърши снага.
Цялата си закована в броня снага — от острия камшик на опашката до върховете на крилете.
Владетелят на Средния свят се стрелна към небето, полетя над Острова на Драконите.
Отдолу го гледаха.
Торн с изкривено лице гълташе студените капки на дъжда, седнал на пътеката.
Лойя Ивер, гола, прелъстителна и жива, прегръщаше Ритор, който беше потънал в несвързано трескаво бълнуване. Котката само изумено поклащаше глава, без да откъсва очи от небето.
А пред портите на Замъка-над-Света бял еднорог тръсна златна грива.
И орлоглавите кораби на Природените, промъкващи се зад стената урагани, замряха, когато във висините Владетелят-Дракон пресрещна Сътворения Дракон.