Бернхард реши да не му обръща внимание. Отправи му мрачен, многообещаващ поглед, провери лъчевия пистолет, пое си дълбоко дъх, изпръхтя и презрял смъртта, прекрачи навътре в постройката.
И незабавно се изправи лице в лице с един ужасен силует, застанал точно зад портала. Мъртвешки бледата луна хвърляше призрачна светлина върху чудовищните му плещи, върху огромния, нечовешки гръден кош, страховитите му блестящи челюсти и смразяващите кръвта нокти, които се протягаха, за да го смажат. Продължителен, изпълнен с ужас стон се изтръгна от вдървените устни на Бернхард.
— По дяволите, с какво всъщност се занимаваш? — изкрещя Робобрата, скрил се зад една гигантска повалена колона.
— Нггггггх! — проломоти Бернхард, вперил поглед в ужасното същество, надвесило се над него, и се разтрепера.
— Защо не отговаряш? — злобно изкрещя Робобрата. — Или може би не съм достоен за теб? Да не искаш да доведа тук Желязната челюст и да го накарам да те научи на по-добри обноски? Отговаряй! С какво се занимаваш там вътре? — Той подскачаше злобно наоколо върху шестте си крака и ругаеше, но не смееше да се приближи.
— Боже господи! — простена Бернхард.
— Да, тук съм — просъска един въздушен вентил, — но не си мисли, че смятам да ти помогна! Така ти се пада, като беше толкова нелюбезен с мен! — Той садистично се изсмя.
Това реши нещата. Бернхард се хвърли на пода и почна бясно да стреля на всички посоки. За негово удоволствие чудовището избухна в ослепителна светкавица чиста енергия, преди готовата да се срути постройка да реши, че вече й е дошло до гуша и да започне да се сгромолясва над главата му. Покривът се стовари с оглушителен трясък. Огромни каменни блокове се запремятаха из въздуха подобно дървени трески; остри като бръснарски ножчета метални отломки свистяха наоколо, масивни стоманени подпори се забиваха върху пода като копия и трептяха като цигулкови струни. Облак прадревен прах се вдигна на кълба и изпълни очите и устата на Бернхард. Той пусна пистолета и направи истеричен опит да се зарови в пода. Досами него някой крещеше в смъртен ужас. Бернхард очарован се заслуша, докато откри, че крещи не друг, а самият той, и побърза да затвори уста. Проумя, че скоро ще умре на това далечно място, забравен и изоставен от всички, освен от тоя дяволски Робобрат, който се криеше отвън и все още го проклинаше. Сълзи на разочарование изпълниха очите му при мисълта за всичко, което сега щеше да остане недовършено; генерал Суперястреб, когото се канеше да опече в собствената му мазнина; Желязната челюст, когото беше удушвал мислено всяка втора минута още откак го видя за пръв път; ония дръвници, новобранците, които щеше да застреля някой път, когато офицерите гледаха другаде; Робобрата, когото щеше да кълца къс по къс; оная мадама от Гастело IV, която…
Осъзна, че шумотевицата наоколо беше стихнала. Единствено самотният трясък от една разклатена колона, която се сгромоляса във вечния си покой, наруши внезапната тишина. Той се понадигна и откри, че е невредим, като се изключи дебелият цял дециметър слой прах, покрил гърба му. Лъчевият пистолет лежеше на няколко метра разстояние, той го грабна, изтърси по-голямата част от праха и се втурна навън в нощта, където го очакваше Робобрата.
— Защо направи това, идиот такъв? — закрещя Робобрата и изскочи от скривалището си иззад едно кичесто дърво. — Изкара ми акъла! — Той се промъкна по-близо и го заразглежда с нескрито презрение. От блестящото му метално тяло долиташе поскърцване на зъбчати колела. Ужасяващ образ изплува върху екрана на челото му.
— Виж какво — започна Бернхард.
Добре познатият вой на антропоиден сержант се разнесе от гръдния кош на Робобрата и брутално го прекъсна.
— Редник! — изрева той. — Ти си срам за униформата! Ти си говедо, кръвосмесителна свиня и куче! Чуваш ли? Отвратителен си! Лошо ми става от теб! Как си позволяваш да изглеждаш така, по дяволите, жалко подобие на мъж? Мръсен си! Приличаш на свиня! Две копчета на униформата ти са незакопчани, редник! Не си си изчистил обувките! Три месеца в кухнята, редник! Три месеца, чуваш ли!
Гласът направи кратка пауза, за да даде възможност на Бернхард да отговори.
— Но вижте… — започна той с жалък глас.
— Четири месеца! — изрева гласът, очевидно програмиран да реагира незабавно при всеки опит за обяснение на ситуацията. — За неподчинение на заповед! След този случай ще те държа под око, ясно ли е?
— Там вътре имаше нещо — изкрещя Бернхард — и аз го застрелях! Чухте ли? Застрелях го! Сержантът беше изключен насред думата.