— И аз не знам — промълви Бернхард. — Мога ли да си помисля?
— Не!
— Имам ли някакъв избор?
— Не!
Бернхард вдигна очи към ужасните, украсени със злато фигури, които го обграждаха: стоманено твърди очи добре развити брадички, жестоки устни. Никога преди не беше виждал толкова много офицери наведнъж. Гледката беше зашеметяваща и придаваше реалност на неизречените заплахи.
— Наказанието за обръщение към офицер по неподобаващ начин — обади се някой — е…
— Обявявам се за доброволец — каза Бернхард.
3
— Сигурно си луд, щом се обявяваш за доброволец — обади се централният мозък през вентилационната решетка, след като офицерите се оттеглиха, марширувайки. — Не знаеш ли какво те чака?
— Знам — измърмори Бернхард. — Дванайсет противни офицери. Очакват ме дванайсет противни офицери. Мислиш, че съм луд ли? — Той се вторачи злобно в решетката. — Какво впрочем правиш там вътре? Не си ли някъде долу на тая идиотска планета?
— Всеки със своите методи — тайнствено отвърна решетката. — Е, какво искаш да направя за теб?
— Нищо не искам, проклета железарийо.
— Ти каза „Боже господи“ — напомни му решетката. — И аз съм тук, винаги готов да утеша един самотен и уплашен войник. Няма ли нещо, което мога да направя за теб?
— Страдаш от мания за величие — забеляза Бернхард.
— Във всеки случай аз съм централен мозък на цяла една планета — посочи решетката. — Това не е без значение, нали така?
— Разбира се — съгласи се Бернхард.
— Легендарната Реанонска империя. Не започва ли сърцето ти да бие по-бързо, когато чуеш това? Не е ли фантастично да си представиш, че аз управлявам цялата планета съвсем сам? Би могло да се мисли, че заслужавам малко повече уважение — особено от един прост войник като теб.
— Изпълнен съм с уважение — просъска Бернхард. — Изчезвай!
Последва дълъг миг тишина, по време на който Бернхард се размисли над своето положение и възможностите да се измъкне от него. Изглеждаха нищожни. Той въздъхна тежко.
— Знаеше ли, че ме смятаха за най-великото и прекрасно творение на човечеството? — попита решетката.
— Не.
— Така е все пак. И съм на повече от двеста хиляди години. Продължавам да действувам отлично. Доста добре е, нали?
— Фантастично — уморено отвърна Бернхард.
— Струва ми се, че бих могъл да направя посещението ти твърде интересно — добави замислено машината. — Все още разполагам с проекторите на мисли, както и с протоплазмената вана… с всевъзможни неща. Ще ти хареса.
— Сигурно — с недоверие отвърна Бернхард.
— Всичко това, разбира се, беше построено за целите на защитата… последната защита, в случай че някакви завоеватели някога дойдеха на планетата. Не можеш и да предположиш какви неща съм в състояние да сътворя. Каквото си искаш чудовище кажи — и най-невероятното да е — ще го създам.
— Боже господи! — промълви Бернхард.
— Главозамайващо, нали?
— Иска ли питане!
— Но аз, естествено, съм ти приятел, войнико. Просто искам да те даря с едно достойно за спомени време… би ли пожелал с голи ръце да се бориш с едно безсмъртно чудовище с петдесет космати ръце и отровни нокти?
— Бих предпочел да се въздържа — отвърна Бернхард.
— Е, това беше само идея. — Решетката направи кратка пауза. — Може би е по-добре, че не искаш — продължи тя. — Разбираш ли, след като веднъж ги създам, не мога вече да ги управлявам. Само да видиш някои от чудовищата, които съм сътворил с течение на времето. Кошмарни създания. Обзалагам се, че не би живял повече от пет минути.
— Боже господи!
— Да, тук съм. Какво искаш?
— Не говорех на теб.
— Извинявай. Сторило ми се е.
— Забрави го.
— Във всеки случай аз съм най-подобното на бог нещо, което тая планета е имала от двеста хиляди години насам. Не исках да те засегна.
— Няма нищо. Никога не съм бил кой знае колко религиозен.
— Тук долу има богове — съобщи решетката.
— Няма да се изненадам.
— С времето става скучно, нали разбираш, пък и обикновените чудовища са ужасно глупави. Налага се да си създавам нещо по-подходящо за компания. В повечето случаи твърде интересни същества, макар да са малко обидчиви.
— Ще опитам да се държа по-далеч от тях.
— Освен това са и всемогъщи. Поне повечето от тях. И имат какви ли не странни идеи. — Решетката направи пауза, изчаквайки въпрос, който така и не последва. — Знаеш ли — продължи тя малко раздразнено, — някои от тях си мислят, че земята е плоска?
— Не, не знаех — отвърна Бернхард. — Плоска ли е?
— Понякога те я правят плоска. Ужасно дразнещо. Всичко се обръща с главата надолу. Нали не би искал да си тук, ако земята изведнъж станеше плоска?