— Не е ли чудесно? — въодушеви се той и побутна кактуса с ботуш. Кактусът на часа го обсипа с отровни бодили, като го проклинаше ожесточено. Бернхард се оттегли на по-сигурно място и доволно се изтегна на земята.
— Фантастично — въздъхна той, — по-добре не може и да бъде! Исполинът от летящата колесница успя да превърне по-голямата част от зеленеещата се долина в димяща пустиня и се завърна при Бернхард, описвайки дълга извивка във въздуха. Приземи се с глух удар на сантиметър от краката му и му се ухили отвисоко през рошавата си брада.
— Доста добре го направих, нали? — гордо рече той и се тупна по косматата гръд. — В името на Один! Ама наистина до смърт го изплаших дяволското му псе, нали? Усмихна се широко на Бернхард, очевидно очаквайки похвала за големия си подвиг.
— Кой си ти? — попита Бернхард,
— Аз?
— Да, ти.
— Аз съм могъщият Тор — отвърна воинът. Наведе се още по-надолу към Бернхард и го обгърна в плътен облак лош дъх. — Добре се справих, какво ще кажеш? Почти до смърт го изплаших! — Разсмя се гръмко той.
— Но все още е жив — отбеляза Бернхард. — Все още го чувам как креши в далечината.
— Факт, че дълбоко в себе си аз съм пацифист. Изплаших го и го прогоних, нали така? Нима искаш да убия този нещастник?
Бернхард забеляза голямата значка с надпис „Make Love Not War“ [1], която украсяваше могъщата гръд на исполина. Той въздъхна.
[1] „Правете любов, а не война“ — девиз на хипитата. Б. пр.
— Мислех, че убиваш всичко, което ти се изпречи на пътя. Никога не бих предположил, че си пацифист.
— Светът се променя — каза Тор. — Освен това започвам да остарявам. — Протегна ръка и повдигна Бернхард в каляската. — Сега да тръгваме — рече Тор.
Бернхард падна надолу с главата право върху вързоп прясно одрани животински кожи и обърканият му поглед срещна големите замислени очи на грамаден глиган. Глиганът се озъби зловещо насреща му и изложи на показ внушителна фасада от пожълтели бивни. Бернхард бързо се отдръпна назад, теглейки с две ръце меча си.
— Какво значи това? Да ме убиеш ли искаш? Пусни де! — закрещя истерично той.
— Не крещи — заповяда му през рамо Тор. — Ще го нервираш.
— Крещя ли? — изрева Бернхард. — Аз? Да не би да мислиш, че се боя?
Отдръпна се назад от ужасеното животно, като с треперещи ръце държеше меча пред себе си.
— Ако не махнеш това чудовище от мен, ще го съсека на парченца! Ясно ли е?
Тор омота въжетата около огромните си космати ръце и цъкна с език на козлите.
— Хайде, давай, убий го — рече той. — И бездруго, като пристигнем, ще го изядем. Но недей да му чупиш краката.
— Моят меч е ужасяващ и непобедим — изскърца със зъби Бернхард и отстъпи още малко назад. — Ще го насека на парченца, ако се опита да ми направи нещо! Защо да не чупя проклетите му крака?
— Да не искаш да куца до края на живота си? Освен това ще се озлоби.
— Какво ме интересува това, по дяволите! — просъска Бернхард. Скри се зад гърба на Тор и се изплези на глигана.
— Ти не познаваш Саримнер — отвърна Тор.
— Хич не ми и трябва. Ако направи една-единствена крачка към мен, то аз, в името на бога ще…
— Млъкни! — изрева кактусът.
Каляската се вдигна от земята със силен тласък, който хвърли Бернхард на пода. Той крещеше и ругаеше с пълно гърло, размахал истерично ръце и крака във въздуха. Каляската се издигна под остър ъгъл към ясносиньото небе и той се хързулна без съпротива към задния й край, удари се в някаква яка дъска и остана да лежи неподвижно. ругаеш и запъхтян.
— Не си мисли, че ще ти дам да постъпваш така с мен! — побеснял крещеше той и се мъчеше да се изправи на крака. — Няма да те оставя…
Огромният глиган загуби опора и се търколи към него като топка, от която на всички страни стърчаха копита, крака и бивни. При сблъсъка им се чу глух удар и шум от строшено дърво. Когато димът се разсея, отеклото тяло на глигана лежеше върху Бернхард. Бернхард не се виждаше никакъв, мяркаше се само малка част от възчервеното му лице, борещо се за глътка въздух под тресящата се, разплута воняща маса сланина. Тор им хвърли един поглед и се разсмя. Глиганът наведе огромната си глава и близна Бернхард по лицето.
— Харесва те! — удивено рече той. — Виждаш ли!
— Гуаааааркх! — изхриптя побеснял Бернхард.
— Разбира се — съгласи се Тор. — Когато искаш!
След няколко часа, богати на събития, Бернхард се наведе над грубо одяланата дървена маса в огромната зала на Валхала да подкрепи малтретираното си тяло, надигнал огромен рог, препълнен до ръба с вкусна пенлива бира. Златистожълтата течност весело се пенеше и вдигаше мехури в такт със звънтенето на пробляскващи мечове, долитащо от квадратната площадка, оградена от дълги маси, поставени покрай опушените стени. Двама широкоплещести гологръди здравеняци правеха всичко според силите си, за да се изкормят един друг; по стените се лееше кръв, разни телесни части хвърчаха из въздуха, посрещани от събралите се воини с ентусиазирани възгласи. За протичането на двубоя можеше да се съди единствено по силата на възгласите, тъй като залата беше пълна с открити огнища, които бумтяха и димяха, а комини естествено липсваха. Наоколо се кълбеше плътен черносив дим със зловонна миризма, който само от време на време позволяваше на гостите да зърнат нещо, намиращо се по-далеч от собствения им нос. Вонята от пушека просто зашеметяваше, и слава богу, защото застаналите отпред викинги воняха още по-непоносимо. Бернхард кашляше, пиеше и пак кашляше; спираше да пие само за да вземе и той участие в радостните крясъци, надавани при прехвърчането на някоя отсечена ръка или крак или за да откъсне някое по-големичко парче от жилавото месо на глигана Серимнер. Със садистична радост лично бе заклал животното тая сутрин и сега се хранеше с удоволствие, което само отчасти се дължеше на глад.