— Виждаш ли — обади се зад него чепатото дърво, — виждаш ли как лесно оправих работата. Заради теб. Искаш ли да направя нещо друго — кажи само! — Той нежно въздъхна. — Не ме ли обичаш поне съвсем, съвсем мъничко?
— Мразя те — процеди Бернхард, — Изчезвай оттук!
— Искаш да се махна? — с недоумение попита дървото.
— Да. И то бързо.
Дървото изтръгна корените си с ругатни и си тръгна с пиянско клатушкане.
— Не подозираш колко много ми струва това — тъжно рече то, — но ще направя всичко, което искаш, защото те обичам тъй възвишено — и се отправи с ридания надолу по пътеката.
— Наистина ли ще направиш всичко, ама всичко, което поискам? — попита Бернхард и се надигна. Дървото се закова на място.
— Да! — рече то. — Всичко! Каквото и да е!
Бернхард пъхна ръце в джобовете си и се отправи с маршова стъпка в обратна посока.
— В такъв случай — затваряй си устата и изчезвай оттук! — викна той през рамо.
С истеричен плач дървото се скри по пътеката. Бернхард плюна след него и си продължи по пътя.
17
Малко под върха стръмният скат се разстилаше в пищна зелена ливада, която стигаше до отвесна скална стена, спускаща се двеста метра надолу до подножието на долината. Когато Бернхард излезе на ливадата, той забеляза двама богове на почетна възраст, които стояха на ръба на пропастта и наблюдаваха замислено някаква битка, която се водеше долу в далечината. Оттам долитаха сърцераздирателни викове на мъже, сполетени от бърза болезнена смърт. Към тях се прибавяха и ревовете на различни впрегатни, животни, които бавно умираха, препускайки из долината и влачейки вътрешностите си по земята. Мечове и саби весело звънтяха, огромни оръдия ритмично гърмяха, бълвайки железни парчета над полесражението, които оставяха след себе си ужасно разкъсани хора и животни. Всичко се сливаше в един великолепен концерт, наситен с болка и прекрасна насилствена смърт. Утринното слънце озаряваше клането с мека кървавочервена светлина и всички пленителни детайли от кръвопролитието изпъкваха в цялото си величие: обезумели от ужас войници, облени в собствената си димяща кръв, които по неописуемо комичен начин се мъчеха да натъпчат обратно в коремната кухина собствените си вътрешности; напоени с горящ напалм наблюдатели, които търчаха нагоре-надолу като живи факли, и други разни работи, представляващи интерес за познавача. Ефектът беше зашеметяващ и двамата почтени зрители обсъждаха видяното помежду си.
— Вече не е като някога — заяви единият, очевидно разстроен от жалката гледка. Той не забелязваше Бернхард, тихичко примъкнал се до тях. — Какво всъщност правят? Играят ли си? Та това е скандал? Истински скандал! — Той заскуба косите си, за да изрази възмущението си. Побеснял, започна да плюе по земята, обещавайки на всички участници в битката запазено място във вечния и изключително безкомпромисен ад.
— Именно скандал — съгласи се и другият бог. Той посочи ония детайли, които намираше за особено срамни, и тъжно си припомни отминалите времена, когато мъжете бяха мъже, а войните — празненства, достойни за наслаждение и спомени. — Това битка ли е — чиста обида! — Според него те само губеха ценното си време.
— Обида — повтори другият и кимна умислено.
— С друго темпо ставаха нещата едно време. Динамично. Тогава имаше истински смелчаци.
— Динамично! Как точно го каза!
— Помниш ли Термопилите?
— Термопилите. Ех, какви времена бяха.
— В ония времена мъжете бяха мъже!
— Ами Вердюн!
— Вердюн! Ето това беше нещо! Окопите помниш ли?
— Еххх, окопите…
— Ами хердаловия газ!
— И байонетите.
— Да, байонетите. Ето нещо, способно да сгрее сърцето на стария човек.
— В ония времена войните се водеха със стил, не както стана по-късно с ония атомни бомби, бактериологични оръжия и другите там боклуци.
— Всичко става прекалено бързо в днешно време. Никакъв стил нямат.
— И без никаква кръв.
— И никакви байонети.
— Единствено ядрени ракети — и за какво? Не, нападенията с байонети от окопите си бяха къде-къде по-хубави.
— Днес хората вече не знаят как се води една истинска кървава война.