— Да не говорим пък за лъчевите пистолети!
— Все пак сега имат ония там оръжия, дето понижават налягането. Бих казал, че това е една крачка в правилна посока.
— Ония ли нещица, от които вътрешностите на войниците се разкъсват? Фина работа. Но Термопилите са си друго нещо. Много по-добро.
— Жалко, че по онова време нямаха байонети.
— Да, наистина жалко.
С тежка въздишка те отново отправиха поглед към плачевната гледка, която представляваха двете армии изколващи се в долината под тях. Бернхард се промъкна по-близо.
— Какво е това? — реши да попита той. — Война ли или нещо подобно?
— Щеше да бъде война — отвърна му застаналият по-наблизо бог, — ако тия жалки войници имаха малко повече кураж. Това е битката при Полотрино. — Той злобно се изсмя.
— Каква е тая битка при Полотрино? — попита Бернхард.
Богът се вкамени.
— Не сте чували за битката при Полотрино?! — Той се обърна към другия бог. — Чу ли? Този мъж не е чувал за битката при Полотрино!
— Невероятно! — възкликна развълнувано другият бог.
— Най-кървавата битка през Шестстотингодишната война!
— Двеста трийсет и шест хиляди убити!
— Но надценявана.
— Несъмнено.
Те закимаха сериозно, поглаждайки замислено достойните си за уважение бели бради.
— Съжалявам — рече Бернхард. — Не съм много добър по история.
— Имате всички основания да съжалявате — съгласи се близкостоящият бог. — Битката при Полотрино е всепризната за повратен момент във военната история. Първото сражение, при което повече войници загиват по време на самата битка, отколкото впоследствие от болести, глад, дисциплинарни наказания, лошо снаряжение и тъй нататък. Именно тази битка отбеляза първата крачка към модерните войни.
— Започват да губят сили — измърмори другият бог.
Той отправи безразличен поглед към Бернхард и замръзна. Лицето му изразяваше напрегнат интерес.
— Яяяя — прошепна възхитено той, — това вашият меч ли е?
— Да, обаче…
Очите на бога блестяха с алчен, изпълнен с уважение поглед. Той протегна ръка и докосна дръжката на меча с треперещ пръст. Мечът заподскача нагоре-надолу в ножницата с кръвожадно потракване.
— Прилича на Калибърн — обади се благоговейно другият бог.
— Това е Калибърн!
— Най-сетне! — Сенилно щастие просълзи очите им.
— Богове!
— Млъквайте! — изсъска зад тях един гологлав храст. — Само да сте посмели да сторите нещо на този мъж и ще ви…
Като по даден знак боговете се обърнаха и с порой гърмящи мълнии унищожиха глогиновия храст. После отправиха към Бернхард угоднически усмивки.
— Вие се върнахте — започнаха те. — Неустрашимият воин от ония далечни времена, когато мъжете бяха мъже и благородните подвизи се срещаха тъй често, както днес се среща страхливостта. Очакват ви славни, геройски подвизи.
— Кого? — възкликна Бернхард. — Мен?
— Страхотни бойни игрички!
— Невъоръжен срещу безсмъртни чудовища с по петдесет космати ръце и отровни нокти!
— И Ужаса на арената!
— Да, Ужаса на арената!
— Пуснете ме! — закрещя Бернхард и започна истерична борба в желязната хватка на боговете. — За луд ли ме вземате? Пуснете ме! — Опита се да ги срита в слабините, но те изкусно го събориха по гръб, кискайки се беззвучно?
— Най-после! — радваха се ге. — Героят! Бернхард се отпусна.
— Вие ужасно грешите — обади се той. — Аз съм негодник и страхливец. Освен това краката ми се потят. Не бихте искали такъв като мен да се бие за вас, нали?
— Скромността е черта на характера, необичайна в днешно време — щастливо рече единият бог. — Не се подценявайте!
— Храбър сте като лъв! — добави поощрително другият бог. — Само почакайте!
— Пуснете ме! — изкрещя Бернхард и се опита да ритне по-близкия бог в корема.
— Стой спокойно, говедо такова! Или искаш да си изпатиш като оня там глогов храст?
Бернхард престана да се съпротивлява и утихна.
— Сериозно ли говорите? — жално попита той.
— Да ти покажем ли?
— Като ви слушам, с всяка измината секунда вие ми заприличвате на Желязната челюст все повече и повече — измърмори Бернхард. — Хайде продължавайте!
— Трябва да спасиш една прекрасна девица от съдба, по-зпочеста и от смъртта — обясниха му те. — Нима това не е славна и благородна задача за могъщ воин като теб?
— Не съм съвсем сигурен — измънка Бернхард. — Някой да не е решил да й краде новото кожено палто?
— Безкрайно по-страшно! Ако ти не се намесиш да я спасиш, ще и бъде отнето най-скъпоценното съкровище!
— Роклята й от „Диор“? Или старичкия й приятел с милионите и лимузините?