— Ти си чудовище и свиня — разгневиха се боговете.
— Имаме предвид невинността й.
— Вие се шегувате — отвратено рече Бернхард. — Много ми дреме на мене за нейната проклета невинност… — Той рязко се спря и тежко преглътна. — Ей, вие, да не искате да кажете, че аз…?
Боговете бяха вече изцяло погълнати от вълшебните заклинания, необходими, за да бъде изпратен един млад и храбър воин в помощ на изпаднала в беда девица, така че не обърнаха никакво внимание на гръмогласните протести на Бернхард. Между тях лумна ревящ огън; ароматни прахове се хвърляха в пламъците; величественият звук от далечната музика на орган се смеси с миризмата на сяра и митра. Към тях се прибавиха диви ругатни и воня от горящи косми — бялата брада на единия бог внезапно се подпали и задимя. Докато сполетеният от бедата бог с ревове се търкаляше наоколо по земята, опитвайки се да угаси пламъците, другият бог продължи заклинанията. Около тях се закълби зелен дим. Слънцето се скри зад непроницаема завеса черни облаци; на небето се появиха звезди. С мощен тътен нощта се спусна над местността. Богът пристъпи крачка напред, сграбчи Бернхард със стоманенотвърди ръце и го запокити право сред гърмящите пламъци.
— В името на Азрад, Бетуулия, Луцифер и Белиал Портата се отваря! — припяваше той. — Ти вече си от Другата страна!
И той се озова там.
18
Бернхард изскочи от бушуващия огън, истерично крещейки с цяло гърло. Удряше се по униформата, за да загаси пламналите безброй малки огънчета. Направи две крачки напред, препъна се в нещо на пода и се стовари като отсечен бор. Тръсна объркано глава и отвори очи.
Намираше се в малка, неописуемо мръсна килия, воняща от мръсотия, пот и кръв. Подът беше влажен и леденостуден, от сводестия таван капеше вода; хищни растения, впити здраво в стените, лакомо се протягаха към него. Пламтящият зад гърба му огън хвърляше танцуващи сенки върху просмуканите от влага стени и с безпощадна яснота му разкриваше локвите застояла вода по пода, купчините гниещи черепи и кости, охранените плъхове, които пробягваха наоколо, и здравата дъбова врата, разположена в другия край на помещението. Светлината на огъня му даде възможност да види и останалите обитатели на килията.
— Аха, ето те и теб, негоднико! — изкрещя Робобрата. — Страхливец! Предател! — Той се втурна към него с вдигнати лапи, но след няколко крачки бе задържан от верига, заварена за гърба му, а в другия си край — зазидана в стената зад него. — Ела ми по-насам! — ревеше той. — Още крачка и ще те разкъсам на парченца! — пенеше се той, изпълнил до пръсване екрана върху челото си със смразяващи кръвта картини — гилотини, лъчеви пистолети, ръчни гранати и т. н., всички работещи в истерично темпо.
— Млъквай! — изкрещя Бернхард в отговор.
— Ти ме изостави!
— То се знае! А ти какво очакваше?
— Да ме защищаваш до последния си дъх, ето какво!
— Бернхард!
Бернхард се завъртя кръгом и косите му се изправиха от онова, което видя. Само на метър от него Тери бе коленичила в една леденостудена смърдяша локва и умолително протягаше ръце към него. В сините й очи гореше пламъкът на неугасима, ужасяваща любов; устните й се движеха с безумна скорост, не по-малка от тая на гилотините от екрана на Робобрата. Стоманено колие опасваше красивата й шия и чрез здрава верига я приковаваше към една кука в стената. Веригата трептеше като тетива на лък в резултат на мъчителните й, нечовешки напъни да се втурне насреща му. Звук на метал, огъващ се под непоносими усилия, огласи килията. От изрядната й униформа на медицинска сестра не бе останало нищо — тя бе само спомен, а същото се отнасяше и за по-голямата част От бельото й. Бернхард почувствува, че се изчервява. Странно чувство, все пак — да видиш собствената си съпруга в такова състояние, прикована с верига към стената в такова ужасно, пропито с влага подземие, при това — смееща се и плачеща едновременно. Тя полагаше нечовешки усилия да го достигне, ала напразно. „Може би — помисли си той — мъжът трябва точно така да се държи със съпругата си, ако иска да има мир и спокойствие в дома си.“
— Любими! — хлипаше Тери. — Съпруже мой! Скъпи мой! Знаех, че ще се завърнеш! Знаех!
— … изостави ме! — ревеше Робобрата, скачаше побеснял наоколо и се опитваше да разкъса веригата си.
— Тихо! — изрева Бернхард. — Млъквайте и двамата! — Обърна се разгневено към Робобрата и му показа блестящия си меч. — Да ти отсека ли отвратителната глава? Още една думичка и си готов!
Ужасен, Робобрата се отдръпна с подскоци и се скри в сенките.
— Искаш ли да опиташ безплатно хрускавия кекс „Краубули“? — едва чуто попита той.