— Плоска или кръгла, какво ме засяга? — сопна се Бернхард. — Я си затваряй устата!
— Извинявай, Исках само да ти помогна.
— Моля. Но аз не искам.
Последва дълго мълчание, после решетката попита:
— Смяташ ли да останеш дълго на планетата?
— Откъде, по дяволите, аз мога да знам това? Питай генерал Суперястреб.
— Не че работата ме плаши — продължи решетката, — но да се грижиш за такава огромна армада като тая, означава страхотна работа… пък да не получиш поне една-единствена дума за благодарност… — тъй че бих искал да зная дълго ли смяташ да останеш тук. Все пак аз съм се грижил за тая планета в продължение на двеста хиляди години без дори минутка почивка, та може би ти би могъл да кажеш на някого, че аз… Бернхард изкриви лице в грозна гримаса.
— Кажи им го сам, щом имаш желание — отвърна той. — Не ме е грижа, ако си строшиш врата. — Той изпръхтя и си тръгна.
— Мислех, че моята планета те интересува — извика решетката след него. — Та ти ще прекараш тук остатъка от живота си.
— Затваряй си устата! — изрева Бернхард.
Слезе до кафенето, размишлявайки за объркания си живот. Когато поднесе чашката кафе към мрачните си устни, директният телефон го заговори с глас, ужасяващо познат.
— Не беше особено учтиво от твоя страна да си тръгнеш по този начин — каза гласът, изпълнен със самосъжаление — Не ме ли харесваш?
— Искам да бъда оставен на мира — отвърна Бернхард.
— Можеше да го кажеш.
— Да, наистина.
Последва изпълнен с размисъл миг тишина. Сетне директният телефон отново се обади:
— Може би искаш да ти разкажа някои неща за моята планета? Всъщност доста има за разказване.
— Така и така след пет минути ще съм мъртъв — мрачно отвърна Бернхард.
— Бих могъл да ти помогна.
— Да умра ли?
— Да си жив може би в продължение на шест минути. Може би дори седем.
— Пет, шест или седем минути — отвърна Бернхард, — какво значение има? Изобщо нямам никакво желание да умирам.
— Не искаш ли да умреш за Империята, за свободата и демокрацията? — удиви се директният телефон.
— Не.
— Ти си негодник и изменник — строго каза директният телефон. — Би трябвало да те застрелят. Ако всички мислеха като теб, комунистите щяха да заробят целия свободен свят.
— Какви комунисти? — попита Бернхард.
— Другия лагер, противниците. Нещо от рода на вашите егалитаристи.
— Смърт на егалитаристите — машинално отвърна Бернхард. Той се замисли. — Впрочем не знам какви са егалитаристите. Знам само, че ние трябва да ги мразим.
— Егалитаристите искат да премахнат военното дело — отвърна директният телефон.
— Ужасно — промълви Бернхард.
— И да принудят офицерите да застанат на предната бойна линия.
— Предателство — задъха се Бернхард.
— И да дадат граждански права на обикновения войник.
— Утопии! — просъска Бернхард. — Никой разумен човек не би се заел с това. И стига вече си дърдорил. Нарушаваш храносмилането ми.
— Нали ще слезеш на планетата?
— Разбира се — отвърна Бернхард равнодушно.
— Е, предполагам, че знаеш какво правиш. Съжалявам, че те обезпокоих. — Той въздъхна.
— Окей — отвърна Бернхард. — Окей, окей.
— С времето ти доскучава, нали разбираш. Двеста хиляди години без човешка компания — би могло да се очаква, че след всичко, което съм направил, съм достоен поне за малко любезност.
— Разбира се.
— Една любезна дума, нищо повече не искам.
— Благодаря тогава! Благодаря, благодаря, благодаря!
— Не звучиш убедително — обидено каза директният телефон.
— Как не! — изкрещя Бернхард.
— Няма нужда да ми крещиш. Чувам отлично.
— Извинявай — Бернхард се отпусна.
— Просто очаквах нещо друго, след като съм работил толкова дълго. Поддържах цялата планета в отлично състояние за вас, а сега не получавам дори едно благодаря. Мислех си, че ти може би ще проявиш поне малко благодарност. Не кой знае колко, разбира се, просто една любезна дума или пък едно споменаване или просто…
Бернхард напъха чашата си в отвора за отпадъци и стана. Напусна стаята с решителни крачки, без да се оглежда.
— Защо ме изоставяш по такъв начин? — изкрещя след него директният телефон. — Да не би да съм недостоен за теб? Или може би мислиш, че стоя по-долу само защото съм машина? Не вярваш, че имам чувства? Смяташ, че не заслужавам няколко любезни думи само защото съм машина? Това ли е благодарността, задето съм изпълнявал дълга си през всичките тези години? Хайде върви, върви и ме презирай само защото не съм нищо друго освен една жалка машина! Да не мислиш, че ме е грижа за тая работа!