— Виж какво направи — плачеше Робобрата. — Ти уби всички ни!
— Ще бъда щастлива да умра в ръцете ти — хлипаше Тери в ухото му.
— Мамо! — проплака Бернхард. Горе в кралската ложа един от дебелите мъже се изправи, клатушкайки се, и вдигна ръка в приканващ жест. Многохилядната тълпа притихна, затаила в очакване дъх.
— Пуснете чудовището! — изкрещя мъжът.
Бернхард се хвърли назад и напразно опита да се зарие в пясъка — в този миг решетката бавно се вдигна и оголи пастта на черна, воняща пропаст. После…
Право срещу тях със смразяващ рев се спусна Ужаса на арената. Бернхард хвърли поглед към чудовището и усети как кръвта се оттегля от лицето му. То се приближаваше право насреща му — с лице, изкривено в познатата зла маска, с вдигнати нагоре окървавени ръце, с ужасяващите ботуши, блеснали на слънчевата светлина. Всяващите ужас пръсти бяха извити като нокти, зъбите — оголени в нечовешка гримаса. Най-ужасното от всички живи същества — страшилището на Вселената — безсмъртния, вечния, безмилостния; главен герой на милиони разтърсващи кошмари.
Желязната челюст.
Бернхард, Тери и Робобрата като по даден знак се завъртяха кръгом и се спуснаха към стоманената порта. Подложена на удари и ритници, портата заскриптя и запращя, но удържа. Желязната челюст се втурна след тях с ужасяваща бързина, дерейки гърлото си от възторг. Те се изплъзнаха встрани секунда преди да ги докопа и се спуснаха, галопирайки, в челна редица. В същия миг преследвачът им с все сила се заби право в каменната стена отзад. Когато спряха да се огледат, той бавно се надигаше всред камарата отломки от зида, греди и изпопадали гроздове зрители. Очите му горяха като огньове, ревът му ехтеше между стените на арената. Бернхард опита да се освободи от прегръдката на Тери, ала не успя.
— Помогни ми да се измъкна оттук! — закрещя той истерично.
Земята затрепера от тътена на прастари машини, които се задвижиха скрибуцащо, протестирайки, след което под тях се разкри проход. Още преди първите викове на разочарование да огласят арената, тайният капак се затвори над бегълците и напразни се оказаха всички усилия на цялата кралска свита и конница да го отворят отново.
20
— Пак ли ти? — изруга каубоят и се надигна изпод обърканата купчина крещящи тела. — Откъде този навик да се стоварваш върху гърба ми, маймуно такава? Извратен ли си? — Той се изплю с погнуса.
— Смяташ, че това ми харесва ли? — просъска Бернхард чистейки униформата си от пясък, мръсотии и парчета пожълтели кости. — Какво си мислиш, че съм някакъв извратен тип, който не пропуска случай, за да се стовари върху отвратителния ти гръб? До гуша ми дойде от теб, да знаеш! На тая работа ще се сложи край — веднъж завинаги! Аз ще…
Той се спря отведнъж, дал си сметка къде се намира.
Погледът му бавно се плъзна покрай злобно ухиления каубой и обходи безкрайните редици от мълчаливи, неподвижни роботи, които се взираха в него от всички посоки със студени, безчувствени електронни очи. Бяха хиляди; редиците им се простираха в кръг и се губеха в мрака — погледът не можеше да ги обхване. Тайният проход ги бе отвел право в центъра на гигантски подземен амфитеатър, претъпкан с навъсени роботи, които се бяха наслаждавали на огнената реч на каубоя. Той стоеше изправен — самотен и величав — върху една бавно въртяща се платформа — гениална конструкция, която му позволяваше да отправя ревовете си срещу всички присъствуващи, без да е необходимо да се помръдне. В момента платформата беше изпълнена до краен предел от Бернхард, Тери и Робобрата и бавното й движение в кръг направи плачевното им състояние достояние на всички. Бернхард огледа ужасен неизброимите редици от роботи, които се въртяха пред очите му, и изведнъж си припомни нещо.
— Тайното сдружение на роботите! — възкликна той.
— „Черната ложа“! Дружеството „Смърт на човека“! — Той захлупи глава в ръцете си и глухо простена.
Ужасяващи истории за това сдружение на роботите се носеха из Млечния път още откак първата звездна империя на човечеството потъна във варварство. Никой не вземаше на сериозно слуховете; единствено малките невинни дечица се смълчаваха послушно и при най-малкия намек за наказание от дружеството „Смърт на човека“ и техния ужасяващ, безсмъртен вожд — побъркания учен доктор Имануел Амисов. Като че все пак историите съдържаха зрънце истина,
— Какво ще направиш, маймуно с маймуно? — захили се злобно каубоят. — Говори по-високо! Май искаше нещо да кажеш, а? Говори високо и ясно, стари приятелю, тъй че всичките ми добри другари да те чуват! — Смехът му прокънтя в огромната зала и Бернхард усети как по гърба му полазиха ледени тръпки.