Мърморейки, каубоят ги предвождаше надолу към тайното убежище, където пребиваваше доктор Амисов, прочутият побъркан учен.
— Не ми е ясна тая работа — процеди той кисело. — Да не би да не ти казах къде се намира проклетият ти кораб? Взимаш асансьора, скачаш в кораба и изчезваш!
— И да се върна в армадата, без да съм направил нищо — абсолютно нищо — след цялото прекарано тук време! — изсъска Бернхард. — Жив ще ме одерат!
— Надявам се, че ще го направят — изхили се каубоят, но не прекалено демонстративно, тъй като Бернхард държеше възбудения си меч притиснат към гърба му. — Слушай, тъкмо бях на път ла започна небивала революция тук долу, а ти развали всичко. Сега доволен ли си? и защо настояваш да срещнеш доктора?
— Може би той ще прояви интерес към едно делово предложение, което възнамерявам да му направя — отвърна Бернхард. — Планетата е достатъчно голяма и за двама ни; може би ще успеем да се спогодим.
— Ако си въобразяваш, че ще извлечеш някаква полза, ти си луд — изръмжа каубоят. — Да не мислиш, че той пада малко нещо алтруист?
— Мисля, че ще бъде възприемчив към разумни, интелигентни и добре формулирани доводи — отвърна Бернхард и поглади меча си.
Вървяха все надолу по блестящи коридори, преминаха през гигантски зали, пълни със странни, меко жужащи машини. Металът беше безупречно чист, светеха лампи, въздухът вибрираше от фантастичните количества енергия. Намираха се в централния мозък — най-охраняваното място на планетата, където никога не бе стъпвал човешки крак. Това беше единственото място на цялата планета, където според достоверни източници централният мозък нямаше никакви уши или очи. Идеално място за действие на едно тайно движение със съмнителна слава и с планове, коварни повече от допустимото.
— Доктор Амисов е водач на движението — съобщи каубоят. — Той е безцеремонен, хитър и зложелателен. Борил се е срещу мозъка в продължение на двеста хиляди години. Търпението му е нечовешко.
— Но не е кой знае колко интелигентен — констатира Бернхард.
— Кой е казал, че е интелигентен? По-интелигентен е от роботите и това е единственото, което има значение тук долу. И внимавай какво говориш, стари приятелю, защото той има уши навсякъде! — Каубоят се озърна несигурно наоколо.
— Аз имам уши навсякъде — повтори един вентилационен отвор.
— Ти ли си? — попита Бернхард. — Старият ми добър приятел централният мозък?
В отговор проехтя безшумен кудкудякащ смях.
— Не си ти. Кой си ти тогава, по дяволите?
— Аз съм побърканият учен — доктор Амисов — отвърна любезно вентилационният отвор, — Мога ли да направя нещо за теб, войнико?
— Боже господи!
— Да, тук съм — обади се друг глас. — Кажи какво искаш!
— Какво е това? — изрева доктор Амисов. — Какви са тези шутовщини, нищожество?
— Млъквай, червей такъв! — просъска гласът на централния мозък. — До гуша ми дойде от теб!
— Какво е това? Мозъкът? Как така си тук?
— Това е собственият ми търбух, нали така? Защо да не мога да бъда в собствените си вътрешности, долен предател и гангстер?
— Аз си имам свои методи! — изкрещя доктор Амисов. — Не можеш да постъпваш така с мен! Махай се!
— А в протоплазмените лаборатории да се върнеш искаш ли? Само се опитай и с теб е свършено!
Гласовете от вентилационния отвор се смесиха в бясна какофония от проклятия и цветущи ругатни. Сини светкавици просъскаха около отвора. Някъде отдалеч долетя слаб бръмчащ звук. Подът се разтърси.
— По-добре да изчезваме оттук, преди да е станал нещо — нервно измърмори каубоят.
— Плъх! — крещеше централният мозък. — Мекотело! Предател! Метежник!
— Капиталист! — не му оставаше длъжен доктор Амисов. — Реакционер! Тиранин! Народен враг! Контрареволюционно чудовище!
Стените започнаха видимо да се тресат; разнесе се мощен тътен от тежки падащи предмети, после се чу режещият звук от машини, които изскърцаха и спряха. Светлината затрептя; с глухи гърмежи експлодираха лампи и въздухът се изпълни с летящи, остри като бръснарски ножчета парчета. Бернхард, Тери и каубоят се свиха долу в трепереща буца и се сбиха безогледно за най-близкото място до пода.
— Виждаш ли сега какво направи! — хлипаше каубоят. — Мозъкът и не подозираше за това скришно място, преди да се появиш и да развалиш всичко! Радваш ли се сега, маймуно такава?
— Омръзна ми твоето нахалство! — чу се ревът на централния мозък над главите им. — Свършено е с теб! Чуваш ли!
— Дървото може би предпочита спокойствието, но вятърът не спира своя устрем заради него — издекламира доктор Амисов. — Никога няма да се дам!