— Боже господи — започна да се моли Бернхард, — ако ми помогнеш да се измъкна оттук, аз ще…
— Само още минутка, любими — нежно отвърна вентилационният барабан.
— Убиец! — изкрещя доктор Амисов. — Империалист! Експлоататор!
Отвъд стената на коридора долетя ужасен грохот; сякаш буря разлюля пода и го разцепи на две. Заприиждаха строшени машинни части, плуващи върху вълни от тежко, зловонно машинно масло. На тавана се появи пукнатина, която бързо се разширяваше. Дебелият цял метьр метал бе разкъсан от сили, които надминаваха и най-извратеното въображение. Още строшени машинни части, още вонящо масло. Робобрата се показа през пукнатината и тупна долу право върху незащитения гръб на каубоя. Той изкрещя в предсмъртен ужас и започна диво да стреля на всички посоки. Въздухът се изпълни с виещи рикошети, които сега безпрепятствено проникваха през разхлабени метални плочи и плътни облаци барутен дим. Таванът се заогъва надолу. Гласовете във вентилационния барабан продължаваха да си крещят, като силата на звука вече достигаше невероятни височини. Подът се разцепи под тях и храбрите приятели пропаднаха право в подобния на пропаст тьрбух на централния мозък, последвани от порой машинни части и вонящо машинно масло — истински всемирен потоп. Решетката на вентилационния барабан се откърти от стената и се сгромоляса след тях, продължавайки да крещи с все сила.
Приземиха се пет етажа по-надолу с жвакащ звук един връз друг насред огромна зала, осветена от слаба синя светлина. Стените бяха покрити от блестящи комутационни табла, изпълнени с безкрайни редици изчислителни устройства, мигащи сигнални лампи командни пултове. Подът беше покрит от дебел пласт прах, а въздухът тежеше от мирис на занемара, продължила стотици хиляди години. Бернхард се надигна от купчината изпаднали в безсъзнание приятели и тръгна, клатушкайки се, из залата.
— Къде си? — изкрещя той. — Къде се намирам, по дяволите? Какво е това? Пусни ме да изляза оттук проклета машино! — Той,се отпусна на един прашен стол пред блестящ команден пулт. Главата го болеше и той я обхвана с ръце,
— Аз съм точно пред теб — обади се нежно командният пулт. — Мога ли да направя нещо за теб, любими?
— Какво е това? — простена Бернхард и затвори очи, за да не го заслепяват всички мигащи сигнални лампи.
— Това е стаята на моето централно управление. Е, как ти се струва?
— Мразя я.
— Е, разбира се, малко е поразхвърляна — добави извинително командният пулт, — все пак не е била използувана двеста хиляди години. Бих могъл да я поразчистя, ако искаш.
— Не си прави труда — отвърна Бернхард. — И без друго си тръгвам.
— Оставаш тук!
— Ти си луд! Защо пък да оставам? — Защото те обичам!
— Да умра ли искаш? Това ли е твоят начин да покажеш, че ме обичаш? — Той безрадостно се изсмя.
— Мога да ти създам храна. В протоплазмените лаборатории.
— Не ме карай да се смея.
— И компания.
— Не, благодаря. Не искам никаква компания. — Той вдигна поглед. — Каква компания? Момичета?
— Каквато поискаш, любими. За мен няма нищо невъзможно, ти знаеш. — Командният пулт се поколеба. — Дори съм се погрижил за Желязната челюст — заради теб.
— Претрепа ли го тоя мръсник? Без мен? И ти ако си приятел!
— Хм… само мъничко го попромених. Съвсем нов човек е сега. Няма да повярваш на очите си.
— Нищо не би могло да промени това чудовище — рече Бернхард. — Какво си направил?
— Промих му мозъка.
— О! И какво…?
— Смята, че ти си най-великият и опасен човек в цялата Вселена — отвърна командният пулт. — Направо ще целува земята под краката ти.
— Само нека се опита — ще си събира зъбите после! — закани се мрачно Бернхард. — Бих искал да видя това! — Той се усмихна щастливо, сетне хвърли продължителен поглед към припадналите си приятели и лицето му отново потъмня. — Струва ми се, че ме занасяш — рече той.
— Истина е! Искаш ли доказателства?
— Какви доказателства? — хитро попита Бернхард.
— Какви доказателства можеш да ми дадеш?
— Само кажи и ще ги получиш! Само кажи! Бернхард погледна замислено към блестящия команден пулт. Ред след ред лампи, измервателни устройства, копчета и лостове — всичко покрито с фин слой прах.
— За да мога да ти се доверя — рече той най-накрая,
— ти също трябва да ми вярваш, нали така?
— Любовта не може да съществува без взаимно доверие — съгласи се командният пулт. — Знаеш, че съм готов на всичко за теб!
— Тогава покажи ми къде се намира главното ръчно управление!
— Само това не! — Централният мозък изглеждате потресен.
— Значи толкова ме обичаш и ми вярваш! — изсъска Бернхард. — Моля те за една нищо и никаква работа, а ти категорично ми отказваш. Това ли наричаш любов?