— Боже господи! — простена Бернхард.
— Тъкмо той! — изкрещя директният телефон. — Но да не ми се влачиш после и да ме молиш за помощ, като загазиш там долу, защото няма да ти помогна, чуваш ли? Ще се смея, когато те разкъсват на парченца, чуваш ли? Двеста хиляди години вярна служба и ето каква благодарност получавам! Но не си мисли, че ще си мръдна пръста, когато дойдеш да ме молиш! Не си мисли, че ще…
Бернхард хукна напред.
— Всемогъщи боже! — простена той.
— Да, аз съм тук. Какво искаш? — прогърмя директният телефон.
4
Разузнавателният кораб връхлетя от тъмното небе с грохот, който сигурно се разнесе над три средно големи континента. На цели мили след него се понесе огнена диря от нажежени изгорели газове, която тровеше и йонизираше въздуха чак до повърхността на земята. Тя проряза горящи бразди през планински вериги и древни постройки, дари животните, обитаващи морските брегове, с прясно сварена риба направо от водата; накратко — създаде неприятности. Нощта запламтя на огромни разстояния наоколо и фойерверкът бе къде-къде по-внушителен от всичко, което можем да си представим, с изключение на атомна война от средна величина. Корабът описа предпазлива крива над руините на гигантски град, пръснати сред пищна, хилядолетна растителност, избягна като по чудо сблъсъка с някаква невероятно висока кула, издигаща се в центъра на зеленината, и най-накрая се приземи с включен на пълна мощност ракетен двигател насред открит площад, който благодарение енергичната работа на времето през последните двеста хиляди години беше по-открит откогато и да било. Корабът срещна земята с глух удар и обгърнат от вонящ дим, остана неподвижен.
Дълбока тишина се възцари над града. Един пилон, който в отминалите по-щастливи времена бе приютявал Имперската хиперкосмическа комуникационна централа, се срути с невероятна грация. Въздухът се изпълни с експлозии и проточен вой от взривяването на силовите полета, след което съмнителната тишина се възобнови отново. Нарушаваха я единствено вялите протести на двойка все още не излезли от строя ремонтни роботи, останали изолирани сред развалините. Изведнъж те се нахвърлиха един срещу друг, срещу срутените стени — без да правят разлика.
Няколко грифа, привлечени от шума, долетяха с надежда над града, направиха една обиколка над откритото място, но разочаровани, скоро се отправиха натам, откъдето бяха дошли.
Градът, злобно мърморейки, отново потъна в своята дрямка, от която суматохата го бе разбудила. В това време корабът настойчиво, но без особен успех обсъждаше с опърничавия си пилот необходимостта да излезе, за да изпълни дълга си. По този начин му бе досаждал през време на цялото спускане и следователно започваше вече да се повтаря.
Да бе човек, отдавна би се отказал и с рев би се скрил в някой тъмен ъгъл; но дори и след двучасово безрезултатно врънкане машината не можеше да се предаде. Корабът просто смени тактиката и се впусна във възторжено изреждане на различни, формулирани с въображение, разпореждания и наказания, предвиждани за провинили се грешници. Комбинираше ги с неясни заплахи, както и с призиви към добрите страни на пилота, в случай че такива съществуваха, в което корабът се съмняваше. Успя да създаде безпокойство, което беше добре, но очевидно то нямаше необходимото въздействие, което вече не беше добре.
— Това е твой дълг към отечеството — повтаряше за пети или може би шести път корабът. — Вече не можеш да се оттеглиш. Нима нямаш чувство за чест? Пък и генерал Суперястреб жив ще те одере, ако не се подчиниш.
— Виж, тук имаш право — съгласи се Бернхард, представил си генерал Суперястреб и неговите изискани методи за мъчение, които можеха да използуват срещу него. Тази приятна игра на въображението доста го поободри.
— Но аз съм тук долу — продължи Бернхард, — а той — там горе, и това променя всичко. Няма да изляза.
— Ти си страхливец — каза презрително корабът.
— И предател — добави Робобрата от ъгъла на кабината. Стоеше, отпуснал паякообразното си тяло със шестте метални крака, протегнати на всички посоки. Беше най-съвършеният страхопъзльо, създаван някога от човека, и също тъй съвършен предател, когато се налагаше, ала относно поведението на другите си имаше съвсем установени възгледи. Което естествено правеше от него съвършен придружител на всеки войник.
— Имате право — съгласи се Бернхард. — Аз съм жалък страхливец и предател. Освен това съм жив, което все пак не може да се каже за оня малоумник — героя, дето изследва спътника. Истински герой. От него е останало толкова, че и в лъжица не можеш го събра.