— Той е мъртъв, но душата му продължава своя марш — обади се Робобрата под акомпанимента на могъщ войнишки хор, изпълняващ гръмлив марш.
— Лошо ми става от вас — озъби им се Бернхард и злобно се изсмя.
Корабът не успя да измисли някоя унищожителна реплика в отговор и си замълча. Робобрата махна с ръка на всичко.
— Прекалено стар съм за тая работа — оплакваше се Бернхард. — Ако на тоя свят имаше някаква справедливост, сега щях да си седя горе и да гледам как някой млад, патриотично настроен идиот рискува тук живота си. Но стар войник като мен би трябвало да му се спестят самоубийствените задачи.
— Ти си на четиридесет и три години — припомни му корабът.
— Приятно е да чуеш някоя и друга ободрителна дума — мрачно въздъхна Бернхард. — Надявам се да стана на четиридесет и четири, макар шансовете да не са кой знае колко големи.
Той се завъртя на стола и стана. Без да чака покана, корабът включи телевизионните камери и го изправи лице в лице с най-близките околности, проектирани върху екрана, изпълнил плавно закривената стена пред него. Бернхард се вторачи вяло към гледката. Руини, руини и пак руини. Вдясно от кораба се издигаше огромна безвкусна статуя, подобна на всички жалки вселенски скулптури. Вероятно преди много време тя е представлявала нещо благородно и героично; времето беше я превърнало в нещо неопределимо, но определено неприлично. Откритото, необрасло с трева място беше пълно с разядени от ръждата всъдеходи и няколко патрулни робота с брутален външен вид, които все още държаха бластери и камшици, вдигнати в заплашителен жест срещу безразличното небе. Голяма, почти наполовина прогнила табела върху порутена стена приканваше уморения пътник да се отбие от пътя към някаква кръчма, която, без съмнение, се славеше със съмнителната си репутация. Всякакви вкусове задоволяваме — съобщаваше тя с големи, крещящи букви. Под нея имаше друга табела, чиито лампи все още бляскаха и приканваха към необуздани развлечения. Поканата бе подкрепена от различни преувеличени обещания, които и след двеста хиляди години си оставаха неизпълними. Очевидно човекът не беше се променил кой знае колко. Мястото беше тихо и разтушително като гробище. Освен това имаше и пълнолуние. Липсваха само дружина прокълнати духове и ято прилепи, за да бъде картината съвършена. Бернхард силно примига и се обърна.
— Мнозина биха приели това като голяма чест — да си първият, завърнал се на тая планета — обади се корабът, сякаш прочел мислите му.
— Не би ме изненадало — промърмори Бернхард. — Никак даже. Вече нищо не ме изненадва.
Той въздъхна — дълбока дълга въздишка, изпълнена със самосъжаление. Стоеше тук, захвърлен, обречен на сигурна смърт, самотен и без приятели, измъчван от опяването на два безмилостни електронни изрода и постоянно тормозен от безброй охранени, посредствени офицери, всеки от които си бе поставил за цел да го убие на всяка цена и по възможно най-мъчителен начин.
Самото място навяваше потиснатост; и това отлично подхождаше на настроението му — той вече се чувствуваше безкрайно потиснат. Мразеше всичко и всички — безусловно и без разграничения. Генерал Суперястреб, естествено, на първо място. А полковник Желязната челюст ненавиждаше още откак за първи път видя противното му лице. Ако невъзможното станеше и той успееше да се добере цял-целеничък до космическия кораб, щеше да ги удуши и двамата в собствените им златни нашивки. Стоеше унесен в тези приятни мечти доста дълго, когато ревовете на кораба брутално го върнаха към действителността. Обърна се и изкрещя:
— Какво, по дяволите, искаш сега проклета железарийо?
— Просто да напомня, че времето тече — обидено отвърна корабът.
— Времето наистина тече — съгласи се Бернхард. — Е, и?
— Мислех, че може би си попроменил мнението си относно задачата, която си изпратен да изпълниш — каза корабът. — Мога ли…? — Прищрака той питащо и без да изчака утвърдителен отговор, отвори един скрит в стената шкаф точно зад Бернхард. Изскочи някакво чекмедже, претъпкано с всякакъв вид смъртоносни оръжия, и с глух удар го блъсна в кръста.
— Ще ти го върна тъпкано! — побеснял изкрещя Бернхард, след като отново стъпи здраво на краката си. — Само почакай!
Изсмя се злорадо и колкото можеше по-презрително, но видя, че корабът въобще не му обръща внимание. Насили се да вземе най-ужасното оръжие и мърморейки, го натика в кобура.
— Не забравяй, че някой прекрасен ден ще си го получиш — напомни той на кораба. — Ясно ли е?
— Напълно — отвърна корабът.
— Да се разкапеш от ръжда дано! — Бернхард се наведе напред и натисна някакво копче върху страничната облегалка на стола. Люкът се отвори със слабо свистене. Приближи се до него и отправи внимателен поглед към негостоприемния полумрак навън.