Руините на могъща постройка се издигаха само на стотина метра като заплашителна сянка в лунната светлина. Обграждаха я порутени кули и огромни дървета, които през стотиците хилядолетия непрекъснати атаки бяха разкъсвали непробиваемата метална обвивка, която покриваше земята. Той с неодобрение разгледа постройката. Тя от своя страна му отвърна с унизително безразличие, явно без ни най-малко да я е грижа за чувствата му. Бернхард взе решение да направи нещо по въпроса, за по-сигурно с помощта на една-две средно големи водородни бомби. Реши да използува някой от космическите кораби за тази достойна цел.
— Ето я, значи, Империята — изрече той с глас, изпълнен с презрение, и сбърчи нос. — Вони.
— Сигурно от дърветата — предположи корабът.
— Или може би това е миризмата на гибел и унищожение. — Той се извърна замислено навътре. — Ще хвърля един поглед на оная там отвратителна съборетина — заяви той. — Затвори люка след мен! И ако се върна, отваряй бьрзо! Току-виж ме погнал някой бълващ огън дракон.
— Няма дракони — възрази корабът. — А пък такива, които бълват огън — хич.
— Благодаря за напомнянето — измърмори Бернхард. Хвърли към небето изпълнен с подозрение поглед, припомняйки си летящите същества, които видя по пътя надолу — ужасяващи твари, от чиито челюсти бликаше огън. Потръпна и бързо изскочи навън. Металната обшивка, проядена от ръждата, хрущеше трошлива под краката му.
— Най-великото щастие на човека е да даде живота си за една достойна цел — припяваше след него корабът с патриотичен ентусиазъм.
— Ха! — изсмя се Бернхард.
Нямаше основание да се чувствува щастлив; всъщност той нямаше основание да прави каквото и да е друго, освен да изчезне оттук колкото е възможно по-бързо. Единствено страхът от генерал Суперястреб и Желязната челюст го движеха напред. Помисли си за Желязната челюст и изкриви лице в ужасна гримаса. Обаче не каза нищо. Някой можеше да го чуе.
Промъкваше се внимателно напред към тъмната руина. Главата му беше пълна с приятни фантазии, всички отнасящи се до Желязната челюст. Кривеше очи насам-натам, търсеше признаци за приближаващата беда, но не виждаше нищо друго освен надвисналите сенки. Овладя един почти непреодолим импулс да зареве от ужас и да изпозастреля всичко, попаднало му пред очите, включително и Робобрата, който подскачаше по петите му с увиснал от металните челюсти червен пластмасов език, бълвайки непрекъснат поток от добри съвети, пропаганда и различни съобщения, всичко това придружено от възбуждаща маршова музика, научно композирана, тъй че да насърчи и най-жалкия страхливец. Бернхард го мразеше, но не смееше да му направи нищо, защото той докладваше директно на Желязната челюст.
— Отлети ли тежкият ти ден, биричката „Барни“ си вземи и с наслада си пийни! — пееше весело Робобрата, примъквайки се все по-близко, като изпълваше телевизионния екран на челото си с възбуждащи картини, изобразяващи чаши пенлива, леденостудена бира. Под акомпанимента на огромен хор, възхваляващ бирата „Барни“, над екрана се появи отвор за пускане на монети. Песента почти заглъхна, заглушена от звука на ледени течности, стичащи се в жадни гърла. На Бернхард лигите му потекоха, но не се спря.
Робобрата смени тактиката и се примъкна нежно още по-близо до него, уговаряйки го с глас на млада и красива жена. Бернхард започна да се поти; вече се съмняваше, че някога отново ще види жена.
— Ти си млад и снажен мъж — нареждаше Робобрата с глас, криещ обещания за всевъзможни смъртни грехове, — защо не си дадеш малка почивка — отбий се в ресторанта на Моли, където яденето е евтино, пък и момичетата си ги бива? Само на три преки от космодрума на Борнщейн, и всичко само теб очакваааа… — Чу се възпроизведен звук от ритмично скърцащи креватни пружини.
Очите на Бернхард се изпълниха със сълзи и той започна да се рови из джобовете си за пари. Сетне си припомни, че добре смазаните пружини на Моли се намираха на другия край на Млечния път. Възбуденото му пръхтене премина в ругатни и той злобно срита Робобрата.
— Изчезвай! — кресна той и избърса сълзите от очите си.
— Ти си млад и снажен мъж — повтори любовно Робобрата, но се спря отведнъж, след като осъзна, че Бернхард не гори от ентусиазъм. Чу се стържещ звук от превключването на друга ролка и нощта се разтърси от могъщ глас, който подканяше Бернхард с бащинска топлота, едва прикриваща разпален патриотически бяс. Мощен войнишки хор гърмеше на заден план.