— Ха! Тия приказки, на баба ми!
— Казано е от боговете, които ме наеха да я хвърля в морето, че последното проклятие, спотаено в кутията, е по-лошо от всички останали взети заедно.
— Ха!
Те развързаха канапа и отвориха капака.
Оттам се разля златисто сияние. То се издигна във въздуха като фонтан и крилато същество нададе писък от сърцето му, с глас безкрайно нежен и патетичен. — Свобода! Най-после свободен след всички тези векове!
Мъжете паднаха ничком. — Кое си ти, о прекрасно създание, — попитаха, — ти което ни тласкаш към толкова странни чувства?
— Наричат ме Надежда, — каза създанието, — Аз пътувам из всички мрачни кътчета на Земята, и изпълвам хората с вяра, че нещата могат да станат по-добри от сега.
И така то се вдигна във въздуха и бързо изчезна, в търсене на тъмните кътче на Земята.
Когато се обърнаха пак към стареца, двамата убийци видяха, че се е променил: Вече нямаше брада и пред тях стоеше мъж в разцвета на младостта си. Около тояжката му се виеха две змии.
— Дори боговете не могат да го предотвратят, — каза — Навлякохте си това зло сами, с делата си. Помнете го, когато ослепителната Надежда стане на пепел в ръцете ви.
— Ако, — казаха те, — защото идва друг пътник и кесията му е богата. С днешната плячка ще можем да се пенсионираме.
— Глупаци! — каза младежът, врътна пети на крилатите си сандали и изчезна нагоре по пътя, поздравявайки мимоходом Херкулес, докато се разминаваше с него.