Харлан Коубън
Не казвай на никого
— Ами когато сме мъртви и ни няма, пак ли ще ме обичаш, обичта наистина ли продължава? — попита Малчо.
Голямата го притискаше към себе си и двамата гледаха луната и ярките звезди.
— Виж звездите, виж как сияят, някои от тях са умрели много отдавна. И въпреки това светят в нощното небе, защото, разбираш ли, и обичта като звездната светлина никога не умира…
Трябваше да доловим някакъв мрачен шепот във въздуха. Или може би да ни прониже студ до мозъка на костите. Каквото и да е. Небесна песен, която да чуем само ние с Елизабет. Необяснимо напрежение. Предчувствие. В живота се случват нещастия, които почти очакваме — например с моите родители — и после настъпват други тежки мигове, моменти на ненадейно насилие, променящи всичко. Животът ми се дели на две части. Преди трагедията. И сега. И помежду им няма нищо общо.
По пътя Елизабет мълчеше, но това не беше необичайно. Още от съвсем млада тя понякога изпадаше в такива непредвидими меланхолични настроения. Потъваше в дълбок размисъл или страх, никога не знаех в какво точно. Което отчасти представляваше загадка, струва ми се, но тогава за пръв път усетих пропастта помежду ни. Или връзката ни бе продължила прекалено дълго. Чудех се дали ще преживее истината. Или пък премълчаните лъжи.
Климатикът в колата бръмчеше на максимум. Лепкаво горещ ден. Класически август. Пресякохме Делауеър Уотър Кап по Милфорд Бридж и добродушният събирач на магистрални такси ни приветства в Пенсилвания. Петнадесет километра по-късно забелязах каменния знак с надпис „Езеро Чармейн — частна собственост“. Завих по черния път.
Гумите вдигаха облаци прах. Елизабет изключи касетофона. С периферното си зрение забелязах, че ме наблюдава. Запитах се какво вижда и сърцето ми се разтуптя. Два елена пасяха отляво. Те се заковаха на място, погледнаха ни, разбраха, че не им мислим злото, и продължиха да пасат. Скоро езерото се появи пред нас. Слънцето беше в предсмъртна агония и обагряше небето в оранжево-лилаво. Върхарите на дърветата сякаш горяха.
— Не мога да повярвам, че все още го правим — казах аз. — Ти започна.
— Да, когато бях на дванайсет.
Елизабет се усмихна. Не се усмихваше често, но когато го правеше, о, усмивката й стигаше до самото ми сърце.
— Романтично е — настоя тя.
— Глупаво е.
— Обичам романтиката.
— Обичаш глупостите.
— Чукаш се винаги, когато го правим.
— Да речем, че съм романтичен — отвърнах аз.
Елизабет се засмя и ме хвана за ръка.
— Хайде, стъмва се.
Езерото Чармейн. Дядо ми измислил това име, което страшно вбесило баба ми. Тя искала да го кръсти на нея, Берта. Езерото Берта. Дядо не искал и да чуе. Две точки за него.
Преди петдесетина години край езерото Чармейн имало летен лагер за богати деца. Собственикът хвърлил топа и дядо купил целия район на безценица. Поправил къщата на директора и съборил повечето сгради на брега. Но по-навътре в гората, където вече никой не ходел, оставил хижите да гният. Двамата със сестра ми Линда често търсехме там стари съкровища, играехме на криеница и се предизвиквахме един друг да търсим Торбалан, който със сигурност ни наблюдаваше и дебнеше. Елизабет рядко идваше с нас. Тя обичаше всички неща да са по местата си. Криеницата я плашеше.
Когато слязохме от колата, чух призраците. Много призраци, които се съревноваваха за моето внимание. Езерото беше неподвижно като затаен дъх, но се кълна, че все още можех да чуя радостния вой на татко, докато скачаше от кея с притиснати към гърдите колене и почти безумна усмивка, опръсквайки ме с вода. Татко обичаше да скача близо до майка ми, която се печеше на слънце. Мама му се караше, ала той не можеше да сподави смеха си.
Запремигвах с клепачи и пропъдих призраците. Но си спомнях как смехът, воят и пляскането във водата отекват над нашето неподвижно езеро и се запитах дали ехото им може някога напълно да заглъхне, дали някъде в гората веселите викове на баща ми все още тихо отекват сред дърветата. Глупава мисъл.
Спомените, нали разбирате, са мъчителни. Особено хубавите.
— Добре ли си, Бек? — попита ме Елизабет.
Обърнах се към нея.
— Нали ще се чукам?
— Перверзник.