— Знам, но не си го спомням.
Линда попита:
— Смятате ли, че тези двама мъже също са жертви на… — тя се поколеба — Келъртън?
Каза го с притаен глас. Келъртън. Самото произнасяне на името му вледени стаята.
Лоуъл се изкашля в шепа.
— Не сме сигурни, госпожо. Известните жертви на Келъртън са само жени. Преди никога не е крил труп — поне ние не знаем за такова нещо. А и кожата на двамата мъже беше изтляла и не можем да преценим дали са били жигосани.
Жигосани. Зави ми се свят. Затворих очи и се опитах да не слушам.
3
Рано на другата сутрин побързах да отида в кабинета си и стигнах два часа преди първия си пациент. Включих компютъра, намерих странния имейл и кликнах хипервръзката. Пак грешка. Всъщност не се изненадах. Започнах да препрочитам съобщението, като че ли можех да открия в него по-дълбок смисъл. Не успях.
Предишната вечер дадох кръв. ДНК-тестът щеше да отнеме седмици, но шерифът смяташе, че може да дадат предварителния резултат по-рано. Настоях за още информация, но той не ни каза нищо повече. Криеше нещо от нас. Нямах представа какво.
Докато седях в кабинета и чаках първия си пациент, си припомнях посещението на Лоуъл. Мислех за двата трупа. За окървавената дървена бухалка. Позволих си да мисля дори за жигосването.
Пет дни след отвличането бяха открили трупа на Елизабет край шосе 80. Патоанатомът заключи, че е мъртва от две денонощия. Това означаваше, че три дни е била жива с Елрой Келъртън. Три дни. Сама с чудовище. Три изгрева и залеза, уплашена, на тъмно и подложена на невъобразими мъки. Полагам всички усилия да не мисля за това. Има места, до които умът не бива да припарва, но въпреки това го прави.
След три седмици арестуваха Келъртън. Той призна, че е убил осемнадесет жени, започвайки със студентка в Ан Арбър и завършвайки с проститутка в Бронкс. Четиринадесет били открити изхвърлени край пътя като боклук. И всички били жигосани с буквата „К“. Като добитък. С други думи Елрой Келъртън беше нажежил метален ръжен и бе изгорил прекрасната кожа на моята Елизабет.
Мислите ми внезапно предприеха един от онези обрати и в главата ми нахлуха образи. Стиснах очи и се насилих да ги пропъдя. Не успях. Между другото той все още бе жив. Келъртън, искам да кажа. Обжалването даваше на това чудовище възможност да диша, да чете, да разговаря, да дава интервюта по Си Ен Ен, да бъде посещаван от добри самаряни, да се усмихва. А жертвите му гниеха. Както казах, Господ има странно чувство за хумор.
Наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Имах отвратителен вид. В девет часа започнаха да пристигат пациентите. Те ме разсеяха, разбира се. Държах под око стенния часовник в очакване на „времето за целувки“ — 18:15. Стрелките се влачеха, като че ли бяха залети с гъст сироп.
Потопих се в грижите за пациентите. Винаги бях притежавал тази способност. Като малък можех да уча часове наред. Като лекар се скривах в работата си. След смъртта на Елизабет постъпих точно така. Някои отбелязваха, че търся убежище в работата си, че я предпочитам пред живота. Отговарях им с простия въпрос: „И какво от това?“.
Обядвах сандвич с шунка и диетична кола, после прегледах още няколко пациенти. Миналата година едно осемгодишно момче осемдесет пъти бе ходило на хиропрактор за „изправяне на гръбначния стълб“. То не усещаше болка в гърба. Неколцина местни хиропрактори извършваха такава измама. Предлагаха на родителите безплатен телевизор или видео, ако заведат децата си при тях. После пращаха сметката на Медикейд6. Медикейд е прекрасна и необходима програма, но постоянно злоупотребяват с нея. Веднъж докараха с линейка едно шестнадесетгодишно момче — за рутинно слънчево изгаряне. Защо с линейка, а не с такси или с метрото? Майка му обясни, че трябвало да плати за тях сама или да чака държавата да й изплати разходите. Медикейд веднага плаща линейката.
В пет часа се сбогувах с последния си пациент. В пет и половина персоналът си тръгна. Изчаках кабинетът да се опразни, после седнах пред компютъра. Някъде в далечината чувах телефонен звън. След пет и половина се включваше секретар и предлагаше на обаждащия се няколко възможности, но кой знае защо отговаряше чак на десетото иззвъняване. Звукът понякога можеше да те подлуди.
Влязох онлайн, намерих имейла и за пореден път кликнах хипервръзката. Същият резултат. Замислих се за този странен имейл и за труповете. Трябваше да има връзка. Умът ми постоянно се връщаше към този привидно прост факт. Започнах да анализирам възможностите.