Тайрис рязко смъкна очилата си. Тялото му се вцепени.
— Ти Джей? Добре ли си?
Но на телефона отново бе Ерик У.
— Търся доктор Бек, Тайрис. С Ти Джей се надяваме, че ще ми помогнеш да го открия.
— Не знам къде е.
— О, жалко.
— Кълна се в Господ, не знам.
— Разбирам — отвърна У. После: — Би ли почакал малко, Тайрис? Искам да чуеш нещо.
43
Духаше вятър, дърветата танцуваха, лилаво-оранжевите багри на залеза започваха да избледняват. Със страх осъзнах, че вечерният въздух е точно както преди осем години, когато за последен път бях идвал в светите земи.
Зачудих се дали хората на Грифин Скоуп са се сетили да държат под око езерото Чармейн. Всъщност нямаше значение. Елизабет бе прекалено умна, за да се подведе. По-рано споменах, че преди дядо да купи имота, там беше имало летен лагер. Тайната дума, която ми предаде Шона, „Делфин“, бе името на една от хижите, онази, в която бяха спали най-големите деца, най-навътре в гората, при която рядко смеехме да ходим.
Взетата под наем кола влезе през някогашния служебен вход на лагера, макар че той вече не съществуваше. Високата трева го скриваше от главния път, също като входа на Пещерата на прилепите. За всеки случай го бяхме преградили с верига и надпис „Частна собственост“. Веригата и табелата все още бяха там, ала годините на забрава си личаха. Спрях автомобила, откачих веригата и я увих около дървото.
Отново седнах зад волана и потеглих нагоре към столовата на стария лагер. От нея не беше останало почти нищо. Все още се виждаха ръждясалите преобърнати останки от печки. По земята бяха пръснати няколко тенджери и тигани, но през годините повечето бяха потънали в пръстта. Слязох и усетих сладкия аромат на зеленина. Опитвах се да не мисля за баща си, но на поляната, когато зърнах езерото, когато видях искрящата по повърхността сребърна луна, отново чух стария призрак и този път се зачудих дали не вика за мъст.
Тръгнах по пътеката, макар че и тя вече почти не се забелязваше. Странно, че Елизабет бе избрала такова място за срещата ни. Преди споменах, че тя никога не беше обичала да играем в развалините на стария летен лагер. Когато се натъквахме на спални чували и наскоро изпразнени консерви, ние с Линда се питахме от кой ли скитник са останали и дали той не е някъде наблизо. Много по-умната Елизабет не играеше с нас. Странните места и несигурността я плашеха.
Пътят дотам ми отне десет минути. Хижата се намираше в забележително добро състояние. Таванът и стените бяха запазени, макар че дъсчените стъпала пред вратата бяха на трески. Надписът „Делфин“ още си стоеше, увиснал на единия гвоздей. Мъх и всевъзможни непознати ми растения обгръщаха постройката, провираха се през дупките и прозорците и я превръщаха в естествена част от пейзажа.
— Ти се върна — сепна ме един глас.
Мъжки глас.
Реагирах, без да се замисля. Отскочих настрани, хвърлих се на земята, претърколих се, извадих глока и се прицелих. Мъжът само вдигна ръце. Погледнах го. Не беше такъв, какъвто очаквах. Гъстата му брада приличаше на гнездо на червеношийка след нападение на врана. Имаше дълга, сплъстена коса. Камуфлажните му дрехи бяха в дрипи. За миг ми се стори, че отново съм в града и стоя пред поредния бездомен просяк. Ала поведението му бе странно. Мъжът спокойно стоеше с високо изправена глава. Гледаше ме право в очите.
— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.
— Мина много време, Дейвид.
— Не те познавам.
— Не, всъщност не. Но аз те познавам. — Той посочи с глава към хижата зад мен. — Теб и сестра ти. Някога ви гледах как играете тук.
— Не разбирам.
Мъжът се усмихна. Зъбите му, всички запазени, бяха ослепително бели на фона на брадата му.
— Аз съм Торбалан.
В далечината чух семейство гъски да крякат, докато кацаха в езерото.
— Какво искаш? — попитах аз.
— Абсолютно нищо — все още усмихнат, отвърна той. — Може ли да спусна ръце?
Кимнах. Свалих пистолета, ала не го прибрах. Замислих се върху думите му.
— Откога се криеш тук?
— От… — Той сякаш пресметна на пръсти. — От трийсет години. — И широко се усмихна на смаяното ми изражение. — Да. Наблюдавам те, откакто беше ей толкова висок. — Брадатият показа с ръка до равнището на коляното си. — Гледах как растеш и… — Кратко мълчание. — Много време не си идвал тук, Дейвид.
— Кой си ти?