— Затова си ги убил.
— Да — без капчица съжаление потвърди той.
Вече знаех всичко. Оставаше само да разбера какъв ще е краят.
— Те са хванали едно момченце — казах му аз. — Обещах да се предам, ако го пуснат. Обади им се. Помогни да направим размяната.
— Те вече не ми вярват.
— Отдавна работиш за Скоуп. Измисли нещо.
Хойт се напрегна. Отново погледна към инструментите и аз се зачудих какво вижда. После бавно вдигна пистолета и го насочи към лицето ми.
— Струва ми се, че ми хрумна нещо.
Не мигнах.
— Отвори вратата на гаража, Хойт.
Той не помръдна.
Пресегнах се през него към сенника и натиснах дистанционното управление на гаража. Вратата забръмча. Хойт я проследи с поглед, докато се вдигаше. Там неподвижно стоеше Елизабет и втренчено гледаше баща си.
Той потръпна.
— Хойт? — повиках го аз.
Главата му рязко се завъртя към мен. Той с една ръка ме сграбчи за косата и притисна дулото на пистолета към слепоочието ми.
— Кажи й да се махне оттам.
Мълчах.
— Направи го или ще умреш.
— Няма да посмееш. Не и пред нея.
Хойт се наведе към мен.
— Просто го направи, по дяволите. — Това по-скоро бе настойчива молба, отколкото заплашителна заповед.
Погледнах го и усетих нещо странно да пробягва в мен. Той завъртя ключа. Дадох знак на Елизабет да се отдръпне. Тя се поколеба, но накрая отстъпи настрани. Баща й изчака, докато пътят се освободи и настъпи газта. Бясно профучахме покрай нея. Докато се отдалечавахме, аз се обърнах и видях как Елизабет се смалява и изчезва.
Отново.
Отпуснах се назад и се зачудих дали някога пак ще я видя. Преди се бях преструвал на самоуверен, ала знаех каква е опасността. Тя се беше опитала да ме разубеди. Обясних й, че трябва да го направя. Този път аз щях да съм защитникът. На Елизабет не й харесваше, ала разбираше.
През последните няколко дни бях научил, че е жива. Дали бях готов да дам живота си за това? Без колебание. Съзнавах го. Докато пътувах с човека, който бе убил баща ми, ме обзе странно спокойствие. Най-после се избавих от угризенията, които толкова време ми бяха тежали. Сега знаех какво трябва да направя, какво трябва да жертвам, и се питах дали изобщо имам някакъв избор, дали е било писано да свърши така.
Обърнах се към Хойт.
— Елизабет не е убила Брандън Скоуп…
— Знам — прекъсна ме той и каза нещо, което ме разтърси до мозъка на костите: — Аз го убих.
Вцепених се.
— Брандън преби Елизабет — бързо продължи тъст ми. — Щеше да я убие. Затова го застрелях, когато дойде у вас. После прехвърлих вината върху Гонзалес, както вече ти обясних. Елизабет знаеше какво съм извършил. Не искаше да пострада невинен човек. Затова му осигури алиби. Хората на Скоуп научиха и това събуди съмненията им. Когато заподозряха, че Елизабет е убила Брандън… — Вперил очи в пътя, Хойт замълча за миг, сякаш за да призове нещо от самото дъно на душата си. — Бог да ми е на помощ, аз им позволих.
Подадох му мобифона.
— Обади се.
Той го направи. Обади се на Лари Гандъл. През годините на няколко пъти го бях срещал. Бащите ни бяха съученици.
— Бек е при мен — каза му Хойт. — Ще ви чакаме при конюшните, обаче трябва да пуснете детето.
Лари Гандъл отговори нещо, което не чух.
— Ще дойдем веднага щом се уверим, че малкият е в безопасност — продължи тъст ми. — И кажи на Грифин, че имам каквото иска. Можем да приключим тая история, без да пострадам аз или семейството ми.
Гандъл затвори. Хойт ми върна мобифона.
— Аз от твоето семейство ли съм, Хойт?
Той отново насочи пистолета към главата ми.
— Бавно извади глока, Бек. С два пръста.
Подчиних се. Той натисна бутона и спусна електрическия прозорец.
— Хвърли го навън.
Поколебах се. Хойт притисна дулото към окото ми. Хвърлих пистолета през прозореца. Не го чух да пада.
Продължихме, без да разговаряме, в очакване на телефона да иззвъни. Отговорих аз.
— Ти Джей е добре — тихо каза Тайрис.
Облекчено затворих.
— Къде ме водиш, Хойт?