— Не! — извиках аз, ала последният изстрел заглуши гласа ми.
46
Погребахме Хойт след четири дни.
Хиляди униформени полицаи дойдоха да изразят почитта си. Подробностите за случилото се в имението на Скоуп все още не бяха разгласени и не бях сигурен, че някога ще бъдат. Дори майката на Елизабет не бе настоявала да получи отговори, но навярно това се дължеше на радостта й, че дъщеря й се е върнала от мъртвите. Затова не задаваше прекалено много въпроси и не обръщаше внимание на противоречията.
Засега Хойт Паркър беше загинал геройски. И може би това бе вярно. Аз не съм най-добрият съдия.
Хойт беше написал дълго признание, с което в общи линии повтаряше онова, което ми бе разказал в колата. Карлсън ми го показа.
— Това приключва ли случая? — попитах аз.
— Остава да разследваме Гандъл, У и още неколцина — отвърна агентът. — Но след смъртта на Грифин всички са готови на сделки.
Митичният звяр, помислих си. Не му отсичаш главата. А го промушваш в сърцето.
— Добре че дойдохте при мен, когато отвлякоха детето — каза Карлсън.
— Имах ли алтернатива?
— Прав сте — поклати глава агентът. — Пазете се, доктор Бек.
— И вие.
Може би искате да знаете дали Тайрис ще замине за Флорида и какво ще се случи с Ти Джей и Латиша. Може би се питате дали Шона и Линда ще останат заедно и какво означава това за Марк. Но не мога да задоволя любопитството ви, защото и аз не знам.
Историята свършва тук, четири дни след смъртта на Хойт Паркър и Грифин Скоуп. Късно е. Много късно. Лежа в леглото с Елизабет и гледам как гърдите й се надигат и отпускат насън. Постоянно я гледам. Почти не затварям очи. Кошмарите ми коренно се промениха. Сега сънувам, че я губя — че пак е мъртва и аз съм сам. Затова гледам да я държа за ръка. Имам нужда от нея. Тя също.
Сякаш усетила погледа ми, Елизабет се обръща. Усмихвам й се. Тя ми се усмихва в отговор и сърцето ми се изпълва с щастие. Спомням си деня на езерото. Спомням си как лежах на надуваемия дюшек. Спомням си и решението си да й кажа истината.
— Трябва да поговорим.
— Не трябва.
— Не ни бива да пазим тайни един от друг, Елизабет. Тъкмо това ни докара тази каша. Ако просто си кажем всичко… — Не довърших.
Тя кимва. И разбирам, че знае. Че винаги е знаела.
— Баща ти. Той си мислеше, че ти си убила Брандън Скоуп.
— Така му казах.
— Но накрая… — Замълчавам и отново започвам: — Дали е осъзнал истината, когато в колата споменах, че ти не си го убила?
— Не знам — отвръща Елизабет. — Ще ми се да мисля, че е така.
— И се е жертвал за нас.
— Или се е опитал да ти попречи ти да се жертваш. А може да е умрял с мисълта, че съм убила Брандън Скоуп. Никога няма да разберем. И всъщност няма значение.
Спогледахме се.
— Ти си знаела — със свито сърце казах аз. — Още отначало. Ти…
Елизабет допира показалец до устните ми.
— Всичко е наред.
— И си скрила всички онези неща в сейфа заради мен.
— Исках да те защитя.
— Беше самоотбрана — прошепвам аз и си спомням усещането на пистолета в дланта ми, отвратителния откат, след като натиснах спусъка.
— Знам. — Тя обвива ръце около шията ми и ме притиска към себе си. — Знам.
Виждате ли, когато преди осем години дойде в дома ни, Брандън Скоуп завари вкъщи мен. Лежах сам в леглото, когато той се вмъкна в спалнята с нож в ръка. Сборичкахме се. Грабнах пистолета на баща ми. Брандън пак ми се нахвърли. Стрелях и го убих. И после панически избягах. Опитах се да си събера мислите, да реша какво да правя. Когато се освестих, когато се прибрах вкъщи, трупът го нямаше. Пистолетът също. Исках да й кажа. Щях да й обясня на езерото. Но накрая не казах нищо. Досега.
Както по-рано отбелязах, ако още отначало бях казал истината…
Тя още по-силно ме притиска към себе си.
— Тук съм — прошепва Елизабет.
Тук. При мен. Ще ми трябва време, за да го осъзная. Но ще го осъзная. Прегръщаме се и се унасяме. Утре сутрин ще се събудим заедно. И на по-следващата сутрин. Лицето й ще е първото, което виждам всеки ден. Гласът й ще е първото, което ще чувам.