Първо. Двамата мъже бяха убити от Келъртън. Наистина, всичките му останали жертви бяха жени и полицията лесно ги бе откривала, но това изключваше ли да е убивал и други?
Второ. Келъртън беше убедил двамата да му помогнат да отвлече Елизабет. Това можеше да обясни много неща. Дървената бухалка например, ако кръвта по нея се окажеше моя. Това също отговаряше на големия ми въпрос за цялото отвличане. На теория, подобно на всички серийни убийци, Келъртън действаше сам. Винаги се бях чудил как е успял да завлече Елизабет до колата и в същото време да ме чака да изляза от езерото. Преди да открият трупа й, властите смятаха, че похитителите са повече. Когато намериха тялото, жигосано с буквата „К“, допуснаха, че Келъртън може да го е извършил, ако я е заключил с белезници или по друг начин се е справил с нея, а после е дошъл при мен. Хипотезата не звучеше напълно убедително, но ставаше.
Сега разполагахме с ново обяснение. Беше имал съучастници. И ги бе убил.
Третата възможност беше най-проста. Кръвта по бухалката можеше да не е моя. Групата В-положителна не се среща често, но не е и чак толкова рядка. По всяка вероятност тези трупове нямаха нищо общо със смъртта на Елизабет.
Не можех да се насиля да повярвам.
Погледнах часовника на компютъра. Той беше свързан с някакъв сателит и даваше точно време.
18:04:42.
Оставаха десет минути и двадесет и осем секунди.
До какво?
Телефоните продължаваха да звънят. Опитах се да не им обръщам внимание и забарабаних с пръсти по бюрото. По-малко от десет минути. Добре, ако изобщо щеше да има някаква промяна в хипервръзката, вече я бяха направили. Поставих ръка върху мишката и дълбоко си поех дъх.
Пейджърът ми сигнализира.
Тази вечер не бях на разположение. Това означаваше, че или е грешка — каквито нощните телефонистки в болницата често допускаха — или лично обаждане. Пейджърът отново иззвъня. Два пъти. Спешно повикване. Погледнах дисплея.
Беше шерифът Лоуъл. И гласеше „Спешно“.
Осем минути.
Замислих се, но не за дълго. Поне щях да се разсея. Реших да му се обадя.
Лоуъл отново знаеше кой звъни.
— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе, но имам един въпрос.
Отново поставих длан върху мишката, насочих курсора към хипервръзката и я кликнах. Браузърът се активира.
— Слушам ви — казах аз.
— Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?
Едва не изпуснах слушалката.
— Докторе?
Отдалечих слушалката от ухото си и я погледнах така, сякаш току-що се е материализирала в ръката ми.
— Защо питате? — казах аз, когато възвърнах дар слово.
На компютърния екран се появи нещо. Улична камера. Бяха из цялата Мрежа. Понякога използвах трафик-камерите, особено, за да проверявам утринните задръствания на моста Вашингтон.
— Това е дълга история — отвърна Лоуъл.
Трябваше да спечеля време.
— Тогава пак ще ви се обадя.
Затворих. Сара Гуудхарт. Името ми говореше нещо. Говореше ми много.
Какво ставаше тук?
Браузърът най-после се зареди. На монитора виждах черно-бяла улична картина. Останалата страница беше празна. Нямаше нито реклами, нито надписи. Знаех, че може да се направи така, че да получаваш само определена информация.
Погледнах часовника на компютъра.
18:12:18.
Камерата бе насочена към сравнително оживен уличен ъгъл, може би от около пет метра над земята. Не знаех коя е улицата, нито града. Определено обаче беше голям. Пешеходците се движеха главно от дясно наляво, с наведени глави, прегърбени рамене, с куфарчета в ръце, уморени в края на работния ден, навярно запътили се към влак или автобус. В десния ъгъл виждах тротоара. Движението бе периодично, вероятно свързано със смяната на светофарите.
Намръщих се. Защо някой ми пращаше тази картина?
Часовникът показваше 18:14:18. Още по-малко от минута.
Очите ми бяха приковани към екрана. Чаках секундите така, сякаш беше Нова година. Пулсът ми се ускори. Десет, девет, осем…
От дясно наляво премина нова вълна пешеходци. Откъснах очи от часовника. Четири, три, две. Затаих дъх и зачаках. После пак погледнах.
18:15:02.
Не се случи нищо — но пък какво бях очаквал?
Пешеходците намаляха и за миг не се виждаше никой. Отпуснах се назад и си поех дъх. Шега, помислих си аз. Странна шега, естествено. Даже гадна. Но въпреки това…