Леле.
Пакет, адресиран до Ю Уай Ес Ентърпрайсиз. В кафява хартия. Без обратен адрес. И достатъчно дебел, за да е пълен с няколко яки пачки зелено.
Вик се усмихна и се зачуди дали така изглеждат петдесет бона.
Бръкна с треперещи ръце и взе пакета. Той приятно тежеше в дланта му. Сърцето му се разтуптя. Правеше го цели четири месеца. Хвърляше мрежата и вадеше тлъста риба. Но, мили боже, сега бе хванал цял кит!
Вик отново се огледа, прибра пакета в джоба на якето си и бързо излезе навън. Върна се при буса по друг път и потегли към службата. Пръстите му галеха пакета. Петдесет бона. Петдесет хиляди долара. Цифрата направо пръскаше мозъка му.
Когато стигна до Кейбъл Ай, вече беше тъмно. Той паркира отзад и пресече пешеходния мост до колата си, очукана хонда „Сивик“ от 1991 г. Намръщено я погледна и си помисли: „Скоро ще имам други“.
Служебният паркинг тънеше в тишина. Мракът започваше да му натежава. Чуваше стъпките си, умореното шляпане на работни обувки по асфалта. Студът проникваше през якето му. Петдесет бона. Носеше петдесет бона в джоба си.
Вик се прегърби и ускори крачка.
Честно казано този път се страхуваше. Трябваше да престане с изнудването. Идеята беше добра, несъмнено. Даже страхотна. Но сега си имаше работа с някакви големи момчета. Бе се усъмнил в разумността на такъв ход, беше претеглил плюсовете и минусите и бе решил, че великите — онези, които наистина променяха живота си — биха рискували.
А Вик искаше да е велик.
Идеята беше проста, което я правеше толкова изключителна. Всяка къща с кабелна телевизия има телефонна кутия. Когато поръчате допълнителен канал като НВО, добрият квартален кабелен техник идва и натиска няколко бутона. Тази кутия съдържа вашия кабелен живот. А съдържанието на кабелния ви живот всъщност съдържа цялата истина за вас.
Кабелните фирми и хотелите с кабелна телевизия по стаите винаги отбелязват, че в сметката ви няма да бъдат посочени имената на филмите, които гледате. Това може да е вярно, но не означава, че те не знаят. Опитайте някой път да оспорите обвиненията. Ще ви повтарят имената, докато посинеете.
С две думи, Вик беше научил, че изборът на канали се прави с кодове, предаващи информацията през кабелната кутия до компютрите в кабелната компания. Той се качваше на телефонните стълбове, отваряше кутиите и четеше номерата. Когато се връщаше в службата, въвеждаше кодовете и откриваше за кои канали са.
По този начин например можеше да разбере, че в 18:00 на 2 февруари семейството ви е гледало „Цар Лъв“ или че в 22:30 на 7 февруари сте поръчали „Преследването на мис Октомври“ по Сизъл ТВ.
Досещате ли се?
Отначало Вик избираше случайни къщи. Пращаше писмо на мъжа, който обитаваше къщата. Писмото беше кратко и вледеняващо. В него се посочваха порнофилмите, които мъжът бе гледал, по кое време и в кой ден. Ясно се отбелязваше, че тази информация ще бъде съобщена на всички членове на семейството му, на съседите и работодателя му. После Вик искаше петстотин долара, за да си държи устата затворена. Може би не бяха много пари, но той смяташе, че тази сума е най-подходяща — достатъчно голяма, за да му осигурява сериозен приход, и в същото време достатъчно ниска, за да не накара повечето жертви да се възпротивят.
И все пак отговаряха само десетина процента, което отначало го изненада. Не знаеше точно защо. Навярно гледането на порнофилми вече не беше позор като някога. Или съпругата на мъжа вече знаеше за това. По дяволите, дори може да гледаше заедно с него. Но истинският проблем бе, че изнудването на Вик е прекалено безразборно.
Трябваше да го насочи точно. Трябваше внимателно да подбира жертвите си.
И тогава му хрумна идеята да се съсредоточи върху хора с определени професии, които имат много за губене, ако информацията излезе наяве. Служебните компютри отново съдържаха всичко, от което се нуждаеше. Започна да избира учители. Гинеколози. Хора с професии, чувствителни към такъв скандал. Най-много се плашеха учителите, но те имаха най-малко пари. Освен това конкретизира писмата си. Споменаваше името на съпругата. Споменаваше името на работодателя. Обещаваше на учителите да залее Училищния инспекторат и родителите на учениците с „доказателства за перверзност“, израз, който сам измисли. Заплашваше лекарите да прати такова „доказателство“ на съответната лицензираща инстанция, местните вестници, съседите и пациентите.
Парите потекоха по-бързо.