Без да спуска крака от куфара, той отново стреля. Този път в рамото. Вик усети как се пръска костта. Ръката му увисна като врата на плевня с разбита панта. Той падна по гръб и се задъха. Обгърна го ужасна смесица от страх и болка. Очите му останаха разширени и немигащи. В този момент си спомни за нещо.
За найлона на земята.
Той лежеше отгоре му. Нещо повече. Кръвта му течеше по него. Затова го бяха опънали там. За да могат лесно да почистят.
— Искаш ли да пропееш онова, дето ми се ще да чуя — попита дебелакът, — или пак да стрелям?
Вик пропя. Каза им всичко. Каза им къде са останалите пари. Каза им къде са доказателствата. Дебелакът го попита дали има съучастници. Вик отрече. Мъжът простреля и другото му коляно. Отново го попита дали има съучастници. Същият отговор. Дебелакът простреля десния му глезен.
След един час Вик помоли дебелака да го застреля в главата.
След два часа дебелакът изпълни желанието му.
5
Зяпах, без да мигам, компютърния екран.
Не можех да помръдна. Сетивата ми отдавна бяха претоварени. Всяка частица от мен беше вцепенена.
Невъзможно. Знаех го. Елизабет не бе паднала от яхта, че да не я открият и да я обявят за удавена. Не беше обгорена до неузнаваемост или нещо подобно. Трупът й бе намерен в канавката на шосе 80. И я бяха разпознали.
Но не и ти…
Може би не, но я бяха разпознали двама от най-близките й роднини — баща й и чичо й. Хойт Паркър, моят тъст, ми съобщи, че Елизабет е мъртва. Скоро след като се върнах в съзнание, той дойде при мен в болницата с брат си Кен. Хойт и Кен бяха едри мъже с прошарени коси и каменни лица, единият нюйоркски полицай, другият федерален агент, и двамата ветерани от Виетнам със здрави, мускулести тела. Те си свалиха шапките и се опитаха да ми го кажат с полудистанцираното съчувствие на професионалисти, но аз не го приех и те не настояваха прекалено много.
Тогава какво бях видял преди малко?
На монитора продължаваха да текат вълни от пешеходци. Продължих да гледам още известно време с надеждата отново да я видя. Нищо. Всъщност къде беше това място? В оживен град, нищо повече не можех да кажа. Спокойно можеше да е в Ню Йорк.
Търси характерни особености, идиот такъв.
Опитах се да се съсредоточа. Дрехите. Добре, да видим дрехите. Повечето хора носеха шлифери или якета. Заключение: навярно бяхме по на север или поне някъде, където днес не беше особено топло. Страхотно. Можех да изключа Маями.
Какво друго? Загледах се в хората. Прическите? Това нямаше да ми помогне. Виждах ъгъл на тухлена сграда. Потърсих специфични особености, нещо, което да различава тази постройка от нормата. Нищо. Трябваше да намеря нещо, каквото и да е.
Пазарски чанти.
Някои носеха пазарски чанти. Опитах се да прочета надписите, но всички се движеха прекалено бързо. Помолих се да забавят ход. Те продължаваха да бързат. Вперих очи в тях на равнището на коленете им. Ъгълът на камерата не ми помагаше. Доближих лице към екрана и усетих топлината му.
Главно „Р“.
Това беше първата буква от надписа. Останалите бяха прекалено неясни, приличаха на ръкописен почерк. Добре, какво друго? Какви особености можех да…
Екранът побеля.
По дяволите. Натиснах бутона за презареждане. Върна се съобщението за грешка. Превключих на имейла и кликнах хипервръзката. Пак грешка.
Зяпах празния екран и истината отново изпълни ума ми — току-що бях видял Елизабет.
Можех да се опитам рационално да оборя тази мисъл. Но това не бе сън. Често сънувах Елизабет. Обикновено просто приемах завръщането й от гроба, прекалено благодарен, за да се съмнявам. Спомням си един сън, в който бяхме заедно — не помня какво правехме, нито къде се намирахме — и после, докато се смеехме, със смазваща увереност осъзнах, че сънувам, че скоро ще се събудя сам. Тогава протегнах ръце и я притиснах към себе си в отчаян опит да върна Елизабет в действителността.
Познавах сънищата. Образът на компютъра не беше от тях.
Не бе и призрак. Не че вярвам в призраци, но когато се съмняваш, трябва да си отворен за всякакви възможности. Ала призраците не остаряват. Онази Елизабет, която бях видял на екрана, беше остаряла. Не много, но все пак бяха минали осем години. Призраците не се и подстригват. Замислих се за онази дълга плитка на гърба й под лунната светлина. Замислих се за модерната къса прическа, която току-що бях видял. Замислих се и за онези очи, онези очи, които бях виждал от седемгодишен.