Това бе Елизабет. Жива.
Усетих, че в очите ми отново напират сълзи, но този път се овладях. Странно. Винаги бях плакал лесно, но след смъртта на Елизабет като че ли очите ми пресъхнаха. Не че бях си изплакал сълзите или някаква подобна глупост. Или че бях се вцепенил от мъка, макар че до известна степен можеше да е така. Мислех, че инстинктивно съм заел защитна поза. Когато Елизабет умря, аз отворих вратата и пуснах болката вътре. Оставих се да я изпитам докрай. И ме боля. Боля ме толкова много, че сега нещо първично не позволяваше отново да преживея същото.
Не знам колко дълго седях там. Може би половин час. Опитах се да успокоя дишането си и да проясня мислите си. Исках да разсъждавам рационално. Налагаше се да разсъждавам рационално. Вече трябваше да съм в дома на родителите на Елизабет, но точно сега не можех да ги погледна в очите.
После си спомних нещо друго.
Сара Гуудхарт.
Шерифът Лоуъл ме бе попитал дали знам нещо за нея. Знаех.
С Елизабет често бяхме играли една детска игра. Може би и вие сте играли на нея. Разменяте местата на собственото и второто си име, после взимате за фамилия името на улицата от детството ви. Например аз се казвам Дейвид Крейг Бек и съм израснал на Дарби Роуд. Получаваше се Крейг Дарби. А Елизабет беше…
Сара Гуудхарт.
Какво ставаше тук?
Вдигнах слушалката. Първо се обадих на родителите на Елизабет. Те все още живееха в онази къща на Гуудхарт Роуд. Отговори майка й. Обясних й, че ще закъснея. Хората приемат такова извинение от лекар. Едно от малкото преимущества на тази работа.
Когато позвъних на шерифа Лоуъл, попаднах на гласовата му поща. Казах му да прати съобщение на пейджъра ми, когато има възможност. Нямам мобифон. Разбирам, че това ме причислява към малцинството, но пейджърът ми и без това прекалено много ме обвързва с външния свят.
Отпуснах се назад, но Хоумър Симпсън пак ме откъсна от унеса ми с вика „Пощата пристигна!“. Светкавично се наведох напред и хванах мишката. Не познавах адреса на подателя, но темата гласеше „Улична камера“. Сърцето ми пак се разтуптя.
Кликнах иконката и съобщението се появи:
„Утре по същото време плюс два часа на Bigfoot.com. Там ще те чака съобщение. Потребителското ти име ще е «Улицата на прилепите». Парола: тийнейджърски.“
В най-долната част на екрана имаше още шест думи:
„Те наблюдават. Не казвай на никого.“
Лари Гандъл, човекът с осемте плитки наблюдаваше Ерик У, който тихо почистваше стаята.
У, двадесет и шест годишен кореец със смайваща колекция от халки и татуировки по тялото, беше най-опасният човек, когото познаваше. Имаше фигура на малък танк, но само това не означаваше много. Гандъл познаваше достатъчно хора с нужната физика. Често показните мускули бяха напълно безполезни. Което не се отнасяше за Ерик У. Истинската тайна на смъртоносната му сила се криеше в мазолестите му ръце — два циментови блока със стоманени пръсти. Той работеше върху тях часове наред, чупеше бетонни тухли, излагаше дланите си на топлина и студ, изпълняваше комплекси от лицеви опори на един пръст. Когато ги вкарваше в употреба, пръстите му нанасяха невъобразими поражения върху кости и плът.
За хора като У се носеха тъмни слухове, повечето от които бяха измислени, но Лари Гандъл го беше виждал да убива човек, забивайки пръсти в меките точки на лицето и корема. Бе го виждал да убива човек, откъсвайки ушите му само с едно плавно движение. Беше го виждал да убива четири пъти по четири различни начина, винаги с голи ръце.
Нито една от жертвите не бе умряла бързо.
Никой не знаеше точно откъде идва У, ала според най-разпространената версия той имал жестоко детство в Северна Корея. Гандъл никога не беше го питал. Имаше нощни пътища, по които умът не биваше да стъпва — и един от тях бе тъмната страна на Ерик У. Да бе, все едно, че младежът имаше и светла страна.
Когато уви протоплазмата останала от Вик Лети в найлона, У погледна Гандъл с онези негови очи. Смъртоносни очи, помисли си Лари. Очи на дете от военен кинопреглед.
У не си беше направил труда да свали слушалките. Уокменът му не бичеше хип-хоп, рап или дори рокендрол. Той почти непрекъснато слушаше от онези успокояващи компактдискове, носещи имена като „Океански бриз“ или „Ромолящ ручей“.
— Да го закарам ли при Бени? — попита кореецът. Говореше бавно, странно мелодично, като герой от анимационна реклама.