Лари Гандъл кимна. Бени имаше крематориум. Прах при праха. Или в този случай, боклук при прахта.
— И се избави от това.
Подаде на Ерик двадесет и два калибровия пистолет. Оръжието изглеждаше малко и безполезно в огромната длан на У. Младежът намръщено го погледна, навярно разочарован, че Гандъл го е предпочел пред собствените му уникални способности, и го прибра в джоба си. При тези пистолети рядко имаше изходни рани. Това означаваше по-малко улики. Найлонът решаваше проблема с кръвта.
— По-късно — отвърна кореецът. Той вдигна трупа с една ръка, като че ли бе дипломатическо куфарче, и го изнесе навън.
Лари Гандъл кимна за сбогом. Мъките на Вик Лети не му бяха доставили удоволствие — но пък не го и съжаляваше. Всъщност всичко беше съвсем просто.
Трябваше да е абсолютно сигурен, че Лети работи сам и не е оставил следи, на които да попадне някой друг. Това означаваше да пречупи нещастника. Нямаше друг начин.
Накрая всичко се свеждаше до ясен избор — семейство Скоуп или Вик Лети. Семейство Скоуп бяха добри хора. Никога не бяха направили нищо на Вик Лети. А той се бе опитал да навреди на семейство Скоуп. Само едната страна можеше да остане невредима — невинната, добронамерена жертва или паразитът, който се опитваше да се храни с чуждото нещастие. Когато човек се замислеше, всъщност нямаше никакъв избор.
Мобифонът на Гандъл завибрира.
— Да.
— Разпознаха труповете при езерото.
— И?
— Те са. Господи, били са Боб и Мел.
Гандъл затвори очи.
— Какво значи това, Лари?
— Не знам.
— Какво ще правим?
Лари Гандъл знаеше, че няма избор. Трябваше да разговаря с Грифин Скоуп. Това щеше да предизвика неприятни спомени. Осем години. След осем години. Гандъл поклати глава. Това пак щеше да разбие сърцето на стареца.
— Аз ще уредя този проблем.
6
Тъща ми Ким Паркър е красива жена.
Винаги толкова много е приличала на любимата ми, че за мен лицето й се е превърнало в образ на по-възрастната Елизабет. Ала смъртта на дъщеря й постепенно я изпиваше. Сега лицето й беше съсухрено, почти крехко. Очите й имаха вид на кухи отвътре топчета.
Домът на семейство Паркър почти не се бе променил от седемдесетте години — дървена ламперия, светлосин килим с бели пръски, камина. По стените имаше картини на клоуни и декоративни чинии. Единствената видима новост беше телевизорът. През годините постепенно се бе превърнал от заоблен дванадесетинчов черно-бял в огромно цветно петдесетинчово чудовище.
Тъща ми седеше на същата кушетка, на която с Елизабет безброй пъти се бяхме натискали. За миг се усмихнах и си помислих, ех, ако кушетката можеше да говори. Но пък тази ужасна мебел с ярък флорален мотив не пазеше само похотливи спомени. Двамата с Елизабет седяхме на нея, когато разпечатахме писмата със съобщенията за приемането ни в колежа. Сгушени на нея бяхме гледали „Полет над кукувиче гнездо“, „Ловецът на елени“ и всички стари филми на Хичкок. Там си пишехме домашните — аз, седнал изправен, Елизабет, легнала с глава в скута ми. Казвах й, че искам да стана лекар — голям хирург или поне така си мислех. Тя ми казваше, че иска да завърши право и да работи с деца. Не можеше да понася мисълта за страдащи деца.
Спомням си, че през лятната ваканция след първата година в колежа Елизабет отиде на стаж в Къвънънт Хаус7, където спасяваше избягали и бездомни хлапета от най-ужасните нюйоркски улици. Веднъж я придружих с буса на фондацията до миазмите на Четиридесет и втора улица в търсене на бездомни деца. Елизабет забеляза една четиринадесетгодишна проститутка, която бе толкова друсана, че се беше изпуснала. Аз отвратено потръпнах. Не се гордея с това. Тези хора може и да са били човешки същества, но честно казано, мръсотията ме отвращава. Помогнах. Но потръпнах.
Елизабет не потръпна. Тя притежаваше тази дарба. Хващаше децата за ръка. Носеше ги. Почисти онова момиче, погрижи се за него и двете цяла нощ разговаряха. Елизабет ги гледаше право в очите. Наистина вярваше, че всеки е добър. Тя беше наивна така, както ми се иска да съм и аз.
Винаги съм се питал дали е умряла по същия начин — с непокътната наивност — въпреки болката, вкопчена във вярата си в човечеството и всички онези прекрасни глупости. Надявам се да е така, но подозирам, че Келъртън е успял да я пречупи.
Ким Паркър седеше с изправен гръб и с ръце в скута си. Винаги ме е харесвала, макар че едно време се безпокоеше заедно с родителите ми от близостта ни с Елизабет. Искаха да си играем с другите. Искаха да имаме повече приятели. Естествено, предполагам.
7
Най-голямата неправителствена организация в САЩ, оказваща помощ на нуждаещи се деца, създадена през 1972 г. — Б.пр.