Нещо стана с лицето му, като малки експлозии, взривяващи основите.
— За бога, защо ми задаваш този въпрос?
— Просто си мислех за това — неуверено го излъгах аз. — Нали знаеш, днес е годишнината.
Хойт рязко се изправи на крака и избърса дланите си в крачолите на панталона си.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Да.
— Бърбън?
— Чудесно.
Той отиде при старата количка за напитки до камината със снимките. Не откъсвах поглед от пода.
— Хойт?
Тъст ми отвори една от бутилките.
— Ти си лекар — каза той и посочи към мен с чаша в ръка. — Виждал си трупове.
— Да.
— Значи знаеш.
Знаех.
Хойт ми донесе чашата. Взех я прекалено бързо и отпих. Той ме наблюдаваше, после повдигна своя бърбън към устните си.
— Знам, че никога не съм те разпитвал за подробностите — започнах аз. Нещо повече, усърдно ги бях избягвал. Другите „семейства на жертвите“, както ни наричаха медиите, се заравяха в тях. Всеки ден се появяваха на процеса на Келъртън, слушаха и плачеха. Не и аз. Мисля, че това им помагаше да дадат отдушник на мъката си. Аз предпочитах да запазя своята.
— Няма нужда да научаваш подробностите, Бек.
— Беше ли бита?
Хойт впери очи в бърбъна си.
— Защо го правиш?
— Трябва да знам.
Тъст ми ме погледна над ръба на чашата си. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Имах чувството, че пронизват кожата ми. Устоях на погледа му.
— Имаше синини, да.
— Къде?
— Дейвид…
— По лицето ли?
Той присви очи, като че ли бе забелязал нещо неочаквано.
— Да.
— И по тялото ли?
— Не съм гледал тялото й — отвърна Хойт. — Но знам, че отговорът е „да“.
— Защо не си гледал тялото й?
— Бях там като неин баща, не като следовател — само за да я разпозная.
— Лесно ли беше? — попитах аз.
— Кое дали е било лесно?
— Да я разпознаеш. Нали каза, че лицето й било насинено.
Тялото му се скова. Той остави чашата си и с бързорастящ ужас осъзнах, че съм прекалил. Трябваше да се придържам към плана си. Трябваше да си държа устата затворена.
— Наистина ли искаш да чуеш всичко това?
Не, помислих си. Но кимнах.
Хойт Паркър скръсти ръце и се олюля назад на пети.
— Лявото око на Елизабет беше подуто и затворено. Носът й беше счупен и сплескан като влажна глина. На челото й имаше рана, вероятно от отварачка за консерви. Долната й челюст беше разместена и всичките й сухожилия бяха разкъсани. — Говореше абсолютно монотонно. — Буквата „К“ беше прогорена на дясната й буза. Още миришеше на овъглена кожа.
Стомахът ми се сви. Очите му се впиха в моите.
— Искаш ли да знаеш най-страшното, Бек?
Погледнах го и зачаках.
— Не ми отне никакво време — каза той. — Веднага разбрах, че е Елизабет.
7
Чашите с шампанско звъняха в тон с Моцартовата соната. Арфата осигуряваше фон на приглушените разговори. Грифин Скоуп се движеше между черните смокинги и бляскавите рокли. Хората винаги го описваха само с една дума — милиардер. Иначе можеха да го наричат бизнесмен и политик, да споменават, че е висок, съпруг, дядо, седемдесетгодишен. Можеха да обсъждат особеностите му, родословието или професионалната му етика. Ала първата дума, във вестниците, по телевизията, в обикновените разговори, винаги започваше с буквата „М“. Милиардер. Милиардерът Грифин Скоуп.
Грифин беше роден богат. Дядо му бе един от първите индустриалци, баща му беше увеличил семейното състояние и Грифин многократно го бе умножил. Повечето семейни империи се разпадаха преди третото поколение. Не и тази на рода Скоуп. Това до голяма степен се дължеше на възпитанието им. Грифин например не беше завършил престижна гимназия от сорта на Екситър или Лоурънсвил като повечето си приятели. Баща му настоя не само да постъпи в общинско училище, но и избра най-близкия голям град, Нюарк, в който имаше офиси.
По онова време източната част на Нюарк не беше лош квартал — не като сега, когато никой нормален човек не минаваше дори с автомобил оттам. Той принадлежеше на работническата класа — по-скоро суров, отколкото опасен.
Грифин го обичаше.
И досега, петдесет години по-късно, продължаваше да е най-близък с приятелите си от онези училищни дни. Предаността рядко се срещаше — когато я откриваше, Грифин винаги я възнаграждаваше. Мнозина от сегашните му гости бяха негови нюаркски приятели. Някои дори работеха при него, макар че предпочиташе да не им е непосредствен началник.