Тя закрачи по пътеката — високо вдигнала глава, с изправен гръб. За миг я проследих с поглед. Спомнях си първия път, когато бях видял тази походка. Тогава бях седемгодишен и карах колело — онова с банановата седалка и ваденката на Батман — по Гуудхарт Роуд. Пътят беше стръмен и лъкатушен — идеален за опитен велосипедист. Спусках се по склона без ръце и се чувствах страхотно. Вятърът развяваше косата ми и караше очите ми да сълзят. Забелязах движещия се бус пред старата къща на семейство Ръскинс, завих и — първият удар — там беше моята Елизабет, крачеща с онзи титанов гръб, абсолютно спокойна още навремето, едва седемгодишна, с плетена гривна и много лунички.
След две седмици се срещнахме в класа на госпожица Соубъл и оттогава — само не се хилете — помежду ни се породи душевна близост. Възрастните намираха връзката ни и за чудесна, и за нездрава — нашето неразделно приятелство първо се превърна в детска обич, а после в пубертетско увлечение и хормонална гимназиална любов. Всички ни чакаха да се надраснем един друг. Дори ние. Бяхме умни деца, особено Елизабет, отлични студенти, рационални въпреки ирационалната любов. Разбирахме шансовете.
Но сега бяхме тук, двадесет и пет годишни, женени от седем месеца, отново на мястото, където на дванадесет за пръв път истински се бяхме целунали.
Да ти призлее, знам.
Провирахме се през храсталаците в отвратителната жега. Във въздуха висеше лепкав мирис на бор. От високата трева се вдигаха комари и всякакви други насекоми. Дърветата хвърляха дълги сенки, които човек можеше да тълкува както си иска — все едно да се чудиш на какво приличат облаците или да решаваш тест на Роршах2.
Отклонихме се от пътеката и навлязохме в още по-големи гъсталаци. Водеше Елизабет. Аз я следвах на две крачки, нещо почти символично, като се замисля. Винаги съм смятал, че нищо не може да ни раздели (миналото ни определено го доказваше, нали?), но сега повече от всякога усещах, че угризенията я отдалечават от мен.
Моите угризения.
Елизабет стигна до голямата, почти фалическа скала. Отдясно беше нашето дърво. В кората бяха издълбани нашите инициали:
„ЕП
+
ДБ“
Да, естествено, бяха вписани в сърце. Отдолу имаше дванадесет резки, които обозначаваха годишнините от онази първа целувка. Тъкмо се канех да пусна забележка за това, че сме отвратително сантиментални, когато видях лицето на Елизабет, изчезналите или потъмнели лунички, наклона на брадичката, дългата изящна шия, твърдите зелени очи, тъмната коса, сплетена като дебело въже на тила. Едва не й казах веднага, но нещо ме спря.
— Обичам те — прошепнах аз.
— Вече си на път да се чукаш.
— Охо.
— И аз те обичам.
— Добре, добре — престорих се на ядосан, — и ти ще се чукаш.
Тя се усмихна, но ми се стори, че долавям в изражението й колебливост. Прегърнах я. Когато Елизабет беше на дванадесет и най-после събрахме смелост да се целунем, тя възхитително ухаеше на чиста коса и ягодови бонбони. Новото усещане ме погълна, разбира се, възбудата, търсенето. Днес имаше дъх на люляк и канела. Целувката бликна като топла светлина от самото ми сърце. Когато езиците ни се докоснаха, отново усетих тръпка. Задъхана, Елизабет се откъсна от ръцете ми.
После ми подаде ножа и аз издълбах тринадесетата резка в кората на дървото. Тринадесет. Сега си мисля, че това е било предзнаменование.
Когато се върнахме при езерото, вече бе тъмно. Бледата луна се очертаваше на черния фон. Тази вечер цареше пълна тишина, дори нямаше щурци. С Елизабет бързо се съблякохме. Погледнах я на лунната светлина и усетих, че в гърлото ми засяда буца. Тя първа скочи във водата и почти не вдигна вълни. Тромаво я последвах. Езерото беше изненадващо топло. Елизабет плуваше с чисти, равномерни движения и пореше водата така, сякаш пред себе си имаше пътека. Аз приплясквах след нея. Звуците, които издавахме, се носеха по повърхността като хвърлени камъчета. Тя се плъзна в ръцете ми. Кожата й беше топла и влажна. Обожавах я. Притиснахме се един към друг. Гърдите й бяха плътно опрени в моите. Усещах сърцето й, чувах дишането й. Живи звуци. Целувахме се. Ръката ми проследи изящната заобленост на гърба й.
Когато свършихме, когато всичко отново ми се струваше наред, аз се отпуснах на единия надуваем дюшек. Разкрачих се и потопих ходила във водата.
Елизабет се намръщи.
— Какво, да не заспиваш?
— Даже ще захъркам.
— Какъв мъж!
2
Диагностичен тест, носещ името на създателя си, швейцарския психиатър Херман Роршах (1884–1922). — Б.пр.