Тазвечерният прием беше в чест на най-скъпата му кауза — благотворителното дружество „Брандън Скоуп“, носещо името на убития му син. Грифин бе основал фондацията с дарение от сто милиона долара. Негови приятели бързо увеличиха сумата. Той не беше глупав. Знаеше, че мнозина го правят, за да спечелят благоволението му. Ала имаше още нещо. Роден с много късмет и способности, Брандън Скоуп притежаваше почти свръхестествено обаяние, което привличаше хората.
Другият му син Рандъл беше добро момче и сега се бе превърнал в добър човек. Но Брандън… Брандън притежаваше истинско вълшебство.
Мъката отново го изпълни. Винаги я изпитваше, разбира се. Докато се ръкуваше и потупваше гостите по гърба, скръбта постоянно стоеше до него, шепнеше му в ухото, напомняше му, че са доживотни партньори.
— Чудесен прием, Гриф.
Грифин благодари и продължи нататък. Жените бяха със сложни фризури и роклите им подчертаваха прелестните им голи рамене. Те много подхождаха на многобройните ледени скулптури, любими на съпругата му Алисън, които бавно се топяха по масите с вносни ленени покривки. Моцартовата соната свърши и започна нова, този път на Шопен. Сервитьори с бели ръкавици обикаляха със сребърни подноси с малайзийски скариди, филе от Омаха и комбинации от екзотични ястия, които като че ли винаги съдържаха сушени на слънце домати.
Грифин стигна до Линда Бек, младата жена, която оглавяваше фондацията. Баща й също бе негов стар съученик от Нюарк и подобно на мнозина други тя беше постъпила в огромната империя на Скоуп. Бе започнала да работи в различни негови фирми още като ученичка в гимназията. И тя, и брат й бяха завършили образованието си със стипендии на Скоуп.
— Изглеждаш поразително — каза й той, макар всъщност да смяташе, че изглежда уморена.
Линда Бек му се усмихна.
— Благодаря ви, господин Скоуп.
— Колко пъти съм те молил да ми казваш Гриф?
— Неколкостотин.
— Как е Шона?
— Малко е болна.
— Предай й моите поздрави.
— Непременно, благодаря.
— Може би другата седмица трябва да се видим.
— Ще се обадя на секретарката ви.
— Добре.
Грифин я целуна по бузата и тогава забеляза Лари Гандъл във фоайето. Погледът на Лари беше мътен и косата му бе разрошена, но пък той винаги имаше такъв вид. Дори да облечеше шит по поръчка костюм, само след час щеше да изглежда така, сякаш се е бил с някого.
Лари Гандъл не трябваше да е тук.
Погледите им се срещнаха, Лари кимна и се обърна. Грифин изчака една-две секунди и последва младия си приятел по коридора.
Бащата на Лари, Едуард, също беше негов съученик от Нюарк. Преди дванадесет години бе починал от инфаркт. Адски жалко. Едуард беше прекрасен човек. Оттогава синът му го бе заменил като най-близък довереник на семейство Скоуп.
Влязоха в библиотеката. Някога тази стая бе възхитително обзаведена с дъб, махагон, високи до тавана лавици и стари глобуси. Преди две години изпадналата в постмодернистично настроение Алисън беше решила, че библиотеката се нуждае от цялостно осъвременяване. Дървото бе изхвърлено и сега помещението беше бяло, лъскаво, функционално и имаше топлотата на офис. Алисън ужасно се гордееше с постижението си и Грифин нямаше сърце да й каже, че не може да го понася.
— Проблем ли имаше? — попита той.
— Не — отвърна Лари.
Грифин му даде знак да седне. Лари поклати глава и закрачи назад-напред.
— Зле ли беше?
— Погрижихме се да не оставим следи.
— Разбира се.
Някой бе нанесъл удар на сина му Рандъл — и следователно Грифин трябваше да отговори на удара. Никога не забравяше този урок. Не бива да седиш със скръстени ръце, когато нападат теб или твой близък. И не действаш като правителството с неговите „пропорционални реакции“ и тям подобни глупости. Ако някой те нарани, забравяш всякаква милост. Унищожаваш го. Онези, които се присмиваха на тази философия, които я смятаха за излишно жестока, обикновено предизвикваха прекалени опустошения.
Ако бързо елиминираш проблемите, проливаш по-малко кръв.
— Тогава какво има? — попита Грифин.
Лари продължаваше да снове. Той избърса плешивото си кубе. Тази гледка не харесваше на Скоуп. Лари имаше биволски нерви.