— В болницата ли ще сте утре сутрин?
— Да.
— Тогава ще ви се обадя.
Шерифът любезно, но твърдо ми пожела лека нощ и затвори. Зазяпах се в слушалката и се зачудих какво е всичко това.
За сън не можеше и дума да става. Прекарах по-голямата част от нощта, като сърфирах из различни улични камери с надеждата да се натъкна на онази от хипервръзката. Приказката за модерната игла в световната копа сено.
По някое време се отказах и се пъхнах под завивките. За да си лекар, е нужно търпение. Постоянно правех на децата изследвания, които променяха живота им и им казвах да чакат резултатите. Те нямаха друг избор. Навярно същото се отнасяше за сегашното положение. В момента имаше прекалено много променливи величини. Утре, когато влезех в bgfoot.com с потребителско име „Улицата на прилепите“ и парола „тийнейджърски“, може би щях да науча повече.
Известно време зяпах тавана. После погледнах надясно — където беше спала Елизабет. Винаги заспивах пръв. Често лежах така и я гледах как чете, наблюдавах профила на лицето й, напълно съсредоточено в четивото. Това бе последното нещо, което виждах преди очите ми да се затворят и да се унеса.
Обърнах се на другата страна.
В четири часа сутринта Лари Гандъл погледна към изрусените кичури на Ерик У. Кореецът беше невероятно дисциплиниран. Ако не работеше по физическата си форма, седеше пред компютъра. Още преди няколко хиляди уебстраници кожата му бе придобила болнав синкавобял оттенък, но физиката му оставаше желязна.
— Е? — попита Гандъл.
У си свали слушалките. После скръсти подобните си на мраморни колони ръце.
— Объркан съм.
— Разказвай.
— Доктор Бек не пази почти никой от имейлите си. Само няколко, които се отнасят до пациентите му. Нищо лично. Но през последните два дни е записал две странни съобщения. — Без да се извръща от монитора, Ерик У подаде два листа хартия през якото си като топка за боулинг. Лари Гандъл прочете имейлите и се намръщи.
— Какво значи това?
— Не знам.
Гандъл препрочете съобщението, в което се говореше за кликване на нещо във „времето за целувки“. Не разбираше от компютри и не искаше да разбира. Той плъзна поглед нагоре към темата.
ЕП+ДБ и няколко линии.
Замисли се. ДБ. Може би Дейвид Бек? А ЕП…
Значението се стовари отгоре му като изпуснато пиано. Гандъл бавно върна листа на У.
— Кой го е пратил? — попита той.
— Не знам.
— Разбери.
— Невъзможно.
— Защо?
— Подателят е използвал анонимен сървър. — Кореецът говореше със същия търпелив, нечовешки монотонен глас, с който обсъждаше времето или откъсваше бузата на някой нещастник. — Няма да навлизам в подробности, но не е възможно да се проследи.
Гандъл насочи вниманието си към втория имейл, онзи с „Улицата на прилепите“ и „тийнейджърите“. Не разбираше нищо от него.
— Ами този? Можеш ли да го проследиш?
У поклати глава.
— И той е от анонимен сървър.
— Един и същ човек ли е пратил и двата?
— Не знам нищо повече от теб.
— Ами съдържанието? Разбираш ли нещо?
Кореецът натисна няколко клавиша и на екрана се появи първото съобщение. Той посочи с дебелия си показалец.
— Виждаш ли тези сини букви? Това тук е хипервръзка. Доктор Бек само трябва да я кликне и тя ще го заведе някъде, навярно в уебсайт.
— Какъв уебсайт?
— Връзката е прекъсната. И тя не може да се проследи.
— И Бек трябва да го направи във „времето за целувки“, така ли?
— Така пише.
— „Време за целувки“ да не е някакъв компютърен термин?
— Не. — У почти се усмихна.
— Значи не знаеш за какво време става дума в имейла.
— Точно така.
— Нито дали времето за целувки е минало.
— Минало е — отвърна кореецът.
— Откъде знаеш?
— Браузърът му е конфигуриран така, че да показва последните двайсет сайта, в които е бил. Той е кликнал връзката. Дори няколко пъти.
— Не можеш ли, хм, да го последваш там?
— Не. Връзката е безполезна.
— Ами другият имейл?
У натисна още няколко клавиша. Екранът се промени. Появи се второто съобщение.
— Това е по-лесно. Всъщност е съвсем просто.
— Добре, слушам те.
— Анонимният сървър е отворил сметка на доктор Бек — поясни младежът. — Дал е на доктор Бек потребителско име и парола. И пак се споменава времето за целувки.