— Чакай да видим дали съм разбрал — каза Гандъл. — Бек отива в някакъв уебсайт. Въвежда онова потребителско име и паролата и там го чака съобщение.
— На теория е така, да.
— Не може ли и ние да го направим?
— Да влезем с неговото потребителско име и паролата ли?
— Да. И да прочетем съобщението.
— Опитах. Сметката още не съществува.
— Защо?
Ерик У сви рамене.
— Анонимният подател може да я отвори по-късно. Точно преди времето за целувки.
— Казано просто — светлината на монитора затанцува по безизразните очи на У, — някой полага адски много усилия да остане анонимен.
— Тогава как ще го открием?
Кореецът вдигна малко устройство, което приличаше на част от транзистор.
— Инсталирахме такива неща в домашния и служебния му компютър.
— Какво е това?
— Дигитално мрежово проследяващо устройство. То праща дигитални сигнали от неговите компютри до моя. Ако доктор Бек получи имейл, влезе в уебсайт или просто напише писмо, ние можем да го следим.
— Значи ще чакаме и ще го наблюдаваме.
— Да.
Гандъл се замисли върху думите на У, че някой правел всичко възможно да остане анонимен, и в главата му се зароди ужасно подозрение.
9
Оставих колата на паркинга на две преки от болницата. Никога не успявах да намеря място по-близо от първата пряка.
Шериф Лоуъл се материализира, придружен от двама мъже с къси коси и сиви костюми. Двамата с костюмите се облегнаха на голям кафяв буик. Пълна физическа противоположност. Единият висок, слаб и бял, другият нисък, дебел и чернокож — заедно малко приличаха на топка за боулинг, която се опитва да събори последната кегла. Те ми се усмихнаха. Лоуъл остана сериозен.
— Доктор Бек? — каза високата бяла кегла. Имаше безукорен вид — намазана с гел коса, сгъната носна кърпичка в джоба, вратовръзка, завързана прецизно, и тюркоазносини маркови очила, каквито носят актьорите, когато искат да изглеждат интелигентни.
Погледнах Лоуъл. Той мълчеше.
— Да.
— Аз съм специален агент Ник Карлсън от Федералното бюро за разследване — продължи безукорно облеченият. — Това е специален агент Том Стоун.
Те показаха служебните си карти. Стоун, по-ниският и неугледен от двамата, повдигна панталона си и ми кимна. После отвори задната врата на буика.
— Бихте ли дошли с нас?
— След петнайсет минути имам пациенти — отвърнах аз.
— Вече сме се погрижили за това. — Карлсън посочи с дългата си ръка към вратата, като че ли показваше награда в телевизионно състезание. — Моля.
Влязох. Карлсън седна зад волана. Стоун се вмъкна на предната дясна седалка. Лоуъл не се качи. Останахме в Манхатън, но въпреки това пътуването ни отне четиридесет и пет минути. Стигнахме до Бродуей, близо до Дуейн стрийт. Карлсън спря пред сградата на Федеръл Плаза 26.
Фоайето не се отличаваше от всяка друга офис сграда. Мъже в костюми, при това изненадващо хубави, с чаши кафе в ръце. Имаше и жени, но определено бяха малцинство. Влязохме в заседателна зала. Поканиха ме да седна, както и направих. Понечих да кръстосам крака, но не ми се стори редно.
— Някой ще ми каже ли какво става? — попитах аз.
Инициативата взе бялата кегла Карлсън.
— Ако ви интересува, правим най-лошото кафе на света.
Той ми се усмихна. Отговорих на усмивката му.
— Изкушавате ме, но не, благодаря.
— Нещо безалкохолно? Имаме ли безалкохолни, Том?
— Естествено, Ник. Кола, диетична кола, спрайт, каквото пожелае докторът.
Пак ме дариха с усмивки.
— Няма нужда, благодаря — казах аз.
— Плодов сок? — опита Стоун. Той отново вдигна панталона си. Шкембето му беше кръгло и трудно можеше да намери място, по което платът да не се плъзга. — Имаме най-различни видове.
Едва не се съгласих, за да свършим с това, но просто поклатих глава. На масата, покрита с някаква изкуствена материя, нямаше нищо друго, освен голям светлокафяв плик. Не знаех какво да правя с ръцете си, затова ги сложих пред себе си. Стоун се наклони настрани и остана в тази поза. Карлсън, който все още държеше инициативата, седна на ръба на масата и се завъртя, за да ме погледне.
— Какво можете да ни кажете за Сара Гуудхарт? — попита той.