Не казвай на никого

Не бях сигурен как да отговоря. Продължавах да се опитвам да отгатна какво става, но не ми хрумваше нищо.

— Докторе?

Погледнах го.

— Защо питате?

Двамата агенти се спогледаха.

— Името Сара Гуудхарт се появи във връзка с едно текущо следствие — поясни Карлсън.

— Какво следствие?

— Предпочитаме да не ви казваме.

— Не разбирам. Какво общо имам аз?

Бялата кегла въздъхна. Той погледна топчестия си колега и изведнъж всички усмивки се стопиха.

— Сложен въпрос ли задавам, Том?

— Не, Ник, мисля, че не.

— И аз така мисля. — Карлсън отново се обърна към мен. — Може би възразявате срещу начина на задаване на въпроса. Така ли е, докторе? Тогава ще ви го задам по друг начин. Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?

Това не ми харесваше. Не ми харесваше отношението им, не ми харесваше, че са поели контрола от ръцете на Лоуъл, не ми харесваше, че ме разпитват в тази заседателна зала. Трябваше да знаят какво означава това име. Не беше чак толкова сложно. Само трябваше да хвърлят един поглед на името и адреса на Елизабет. Реших да карам по-полека.

— Второто име на жена ми е Сара.

— Второто име на моята жена е Гертруд — каза Карлсън.

— Господи, Ник, това е ужасно.

— Как е второто име на жена ти, Том?

— Макдауд. Това е фамилно име.

— Обичам, когато използват фамилно име за второ. Така се изразява почит към предните.

— И аз смятам така, Ник.

Двамата отново се обърнаха към мен.

— Как е вашето второ име, докторе?

— Крейг.

— Крейг — повтори Карлсън. — Добре, значи ако ви попитам дали името, да речем… — той драматично разпери ръце — Крейг Дипуад ви говори нещо, можете да се плеснете по челото: „Хей, второто ми име е Крейг“, така ли?

Агентът пак ме стрелна с поглед.

— Предполагам, че не — отвърнах аз.

— И аз така предполагам. Така че хайде пак да повторим. Чували ли сте името Сара Гуудхарт? Да или не?

— Искате да кажете изобщо ли?

— Господи — възкликна Стоун.

Карлсън почервеня.

— На семантични игрички ли ще си играем сега, докторе?

Имаше право. Държах се глупаво. Лутах се като сляп и онзи последен ред от имейла — „Не казвай на никого“ — постоянно мигаше в главата ми като неон. Обзе ме смут. Те трябваше да знаят за Сара Гуудхарт. Просто проверяваха дали ще им окажа съдействие. Ясно. Може би. И за какво да им съдействам?

— Жена ми е израснала на Гуудхарт Роуд — казах аз. Двамата се поотдръпнаха назад и скръстиха ръце. Заведоха ме при море от тишина и аз идиотски се хвърлих в него. — Виждате ли, затова казах, че Сара е второто име на жена ми. Името Гуудхарт ме кара да си мисля за нея.

— Защото е израснала на Гуудхарт Роуд ли? — попита Карлсън.

— Да.

— Като че ли думата „Гуудхарт“ е нещо като катализатор.

— Да.

— Звучи ми логично. — Бялата кегла погледна своя колега. — Звучи ли ти логично, Том?

— Естествено — съгласи се Стоун и се потупа по корема. — Той не се е опитвал да ни мотае. Думата „Гуудхарт“ е била катализатор.

— Ясно. И му е напомнила за жена му.

Пак ме погледнаха. Този път се насилих да запазя мълчание.

— Жена ви някога използвала ли е името Сара Гуудхарт? — попита Карлсън.

— Как да го използва?

— Някога казвала ли е: „Здрасти, аз съм Сара Гуудхарт“? Имала ли е документ с това име? Регистрирала ли се е в хотел с някое гадже…

— Не — прекъснах го аз.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Това ли е истината?

— Да.

— И нямате нужда от друг катализатор?

Изправих гръб и реших да проявя твърдост.

— Не ми харесва отношението ви, агент Карлсън.

Широката му усмивка на човек, който се гордее със зъболекаря си, отново се появи, но в по-жесток вариант. Той вдигна ръка.

— Извинете ме, да, това беше грубо от моя страна. — После се огледа наоколо, като че ли мислеше как да продължи.

Зачаках.

— Някога били ли сте жена си, докторе?

Въпросът ме удари като камшик.

— Какво?

— Това възбужда ли ви? Да биете шамари на жена?

— Какво… да не сте се побъркали?

— Каква застраховка живот получихте след смъртта на жена си?