Вцепених се. Погледнах го в очите, после се обърнах към Стоун. Абсолютно безизразни. Не можех да повярвам на ушите си.
— Какво става тук?
— Моля, просто отговорете на въпроса. Освен, разбира се, ако не криете нещо.
— Това не е тайна — отвърнах аз. — Застраховката беше за двеста хиляди долара.
Стоун подсвирна.
— Двеста бона за една мъртва жена. Хей, Ник, къде да се наредя на опашката?
— Това е доста голяма застраховка за една двайсет и осем годишна жена.
— Братовчед й започваше работа като застрахователен агент — запелтечих аз. Странно, макар да знаех, че не съм извършил нищо лошо, поне не каквото си мислеха те, започвах да се чувствам виновен. Неописуемо усещане. Под мишниците ми изби пот. — Тя искаше да му помогне, затова се застрахова за толкова голяма сума.
— Много мило от нейна страна — подметна Карлсън.
— Адски мило — прибави Стоун. — Семейството е много важно, не смятате ли?
Не отговорих. Карлсън отново седна на ръба на масата. Усмивката му се стопи.
— Погледнете ме, докторе.
Погледнах го. Успях да не извърна очи, но не бе лесно.
— Този път ми отговорете — бавно каза той. — И не ми се правете на смаян или обиден. Някога удряли ли сте жена си?
— Никога.
— Нито веднъж ли?
— Нито веднъж.
— И даже не сте я блъскали?
— Никога.
— Нито сте я зашлевявали от гняв? По дяволите, всички сме го правили, докторе. Една лека плесница. Това не е престъпление. Съвсем естествено е, когато става въпрос за сърдечни въпроси, нали разбирате какво искам да кажа?
— Никога не съм удрял жена си — настоях аз. — Никога не съм я блъскал, нито съм я зашлевявал от гняв. Никога.
Карлсън погледна Стоун.
— Това изяснява ли ти нещата, Том?
— Естествено, Ник. Той казва, че никога не я е удрял, ясно.
Бялата кегла се почеса по брадичката.
— Освен.
— Освен какво, Ник?
— Ами, освен ако дам на доктор Бек още един от тия катализатори.
Погледите отново се отправиха към мен. Собственото ми дишане отекна в ушите ми, ускорено и неравномерно. Виеше ми се свят. Карлсън изчака малко, после взе големия плик. Бавно развърза връзките му с дългите си тънки пръсти, после го отвори. Вдигна го високо във въздуха и остави съдържанието му да падне на масата.
— Това става ли за катализатор, докторе?
Снимки. Агентът ги побутна към мен. Погледнах ги и усетих, че дупката в сърцето ми се уголемява.
— Доктор Бек?
Очите ми се разшириха. Колебливо се пресегнах и докоснах повърхността.
Елизабет.
Снимки на Елизабет. Първата показваше лицето й, снимано отблизо. Беше в профил и отмяташе с дясната си ръка косата от ухото си. Окото й бе мораво и подуто. Имаше дълбока рана и още една синина на тила, под ухото.
Като че ли плачеше.
На втората снимка беше от кръста нагоре. Носеше само сутиен и сочеше към голямо петно на гръдния си кош. Очите й бяха зачервени. Светлината бе странно силна, сякаш самата светкавица се беше опитвала да я нарани и се бе приближила към обектива.
Имаше още три фотографии — всички от различни ъгли и на различни части на тялото. Всички подчертаваха различни наранявания.
— Доктор Бек?
Вдигнах очи. Почти се сепнах от присъствието им в залата. Лицата им бяха неутрални, търпеливи. Погледнах Карлсън, после Стоун и накрая отново Карлсън.
— Да не мислите, че съм го направил аз?
Агентът сви рамене.
— Вие ще ни кажете.
— Не съм, разбира се.
— Знаете ли как жена ви е получила тези наранявания?
— В автомобилна злополука.
Те се спогледаха така, сякаш им бях казал, че кучето ми е изяло домашното.
— Блъснал я някакъв агресивен тип — поясних аз.
— Кога?
— Не съм съвсем сигурен. Три-четири месеца преди… — за миг думите заседнаха в гърлото ми — преди да умре.
— Ходила ли е в болница?
— Не, едва ли.
— Не знаете ли?
— Не бях там.
— А къде бяхте?
— По онова време откривах педиатричен кабинет в Чикаго. Когато се прибрах вкъщи, тя ми разказа за случая.
— След колко време ви разказа?
— Имате предвид колко време след случая ли?
— Да, докторе, колко време след случая.