Пъхнах ръце под главата си и се отпуснах. Пред луната мина облак и превърна синята нощ в нещо бледо и сиво. Въздухът беше неподвижен. Чух, че Елизабет излиза от водата и се качва на кея. Очите ми се опитваха да се приспособят. Едва различавах голия й силует. С една дума, тя беше поразителна. Видях я да се навежда, за да изцеди косата си. После изви гръб и отметна глава назад.
Дюшекът ми бавно се отдалечаваше от брега. Опитах се да премисля онова, което ми се бе случило, но изобщо не можех да го разбера. Дюшекът продължаваше да плава. Изгубих от поглед Елизабет. Докато тя потъваше в мрака, взех решение — щях да й кажа. Щях да й кажа всичко.
Кимнах и затворих очи. Изпитвах пълно облекчение. Заслушах се в тихото плискане на водата.
После чух отваряне на автомобилна врата. Надигнах се и седнах на дюшека.
— Елизабет?
Пълна тишина, освен собственото ми дишане.
Отново потърсих силуета й. Трудно се различаваше, ала за миг го видях. Или поне така ми се стори. Вече не съм сигурен дали изобщо има значение. Така или иначе, Елизабет стоеше абсолютно неподвижно и като че ли ме гледаше.
Може да съм преметнал — всъщност не съм сигурен и в това, но когато погледнах, нея я нямаше.
Сърцето ми се качи в гърлото.
— Елизабет!
Никакъв отговор. Паникьосах се. Изтърколих се от дюшека и заплувах към кея. Но ударите на ръцете ми бяха шумни, влудяващо шумни. Не чувах какво става. Спрях.
— Елизабет!
Дълго нямаше нито звук. Облакът все още скриваше луната. Може да беше влязла в колата. Може да бе взела нещо от колата. Отворих уста, за да извикам името й.
И тогава чух нейния вик.
Отпуснах глава и заплувах, заплувах с всички сили, ръцете ми замахваха, краката ми бясно ритаха. Но все още бях далеч от кея. Опитах се да погледна в движение, но бе прекалено тъмно.
Чух шум от влачене.
Виждах кея пред себе си. Пет-шест метра, не повече. Заплувах още по-бързо. Дробовете ме боляха. Глътнах малко вода, протегнах ръце и на сляпо заопипвах в мрака. И я открих. Стълбата. Хванах се и се изтеглих навън. Кеят бе мокър от Елизабет. Погледнах към хижата. Твърде тъмно. Не видях нищо.
— Елизабет!
Нещо като бейзболна бухалка ме удари в слънчевия сплит. Очите ми изхвърчаха от орбитите. Превих се надве. Не можех да дишам. Втори удар и този път се свлякох на колене. Чух главата ми да изпращява, сякаш някой беше забил гвоздей в слепоочието ми. Вече напълно дезориентиран, вдигнах ръце и се опитах да защитя главата си. Следващият удар, последният, ме улучи право в лицето.
Паднах назад в езерото. Очите ми се затвориха. Чух Елизабет пак да вика — моето име — но когато потънах във водата, всичко около мен утихна.
1
Осем години по-късно
Друго момиче се готвеше да разбие сърцето ми. Имаше кафяви очи, къдрава коса и широка усмивка. Освен това носеше шини, беше на четиринадесет и…
— Бременна ли си? — попитах аз.
— Да, доктор Бек.
Успях да не затворя очи. Не за пръв път виждах бременна тийнейджърка. Дори не за пръв път днес. Бях педиатър в тази болница във Вашингтон Хайс, откакто преди пет години свърших стажа си. Ние обслужваме бедното население като общи лекари — включително гинекология, вътрешни болести и разбира се — педиатрия. Много хора смятат, че това ме прави добър самарянин. Не е така. Обичам си професията. Не обичам особено много да я практикувам в предградия с майки, които играят футбол, с бащи с маникюр и… е, с хора като мен.
— Какво мислиш да правиш? — попитах аз.
— Ние с Теръл сме много щастливи, доктор Бек.
— На колко години е Теръл?
— На шестнайсет.
Тя ме погледна, щастлива и усмихната. Пак успях да не затворя очи. Винаги се изненадвам, абсолютно винаги, че повечето такива бременности не са случайни. Тези хлапета искат да имат деца. Никой не може да го проумее. Те приказват за контрол на раждаемостта и въздържаност и всичко това е чудесно, но всъщност техните страхотни приятели имат бебета и получават всевъзможно внимание — тогава, ей, Теръл, защо не и ние?
— Той ме обича — каза ми четиринадесетгодишната.
— Съобщи ли на майка си?
— Още не. — Тя неловко се размърда и почти придоби вида на своите четиринадесет години. — Надявах се вие да сте с мен.
Кимнах.
— Естествено.
Научил съм се да не съдя никого. Изслушвам. Съчувствам. Като стажант четях лекции. Гледах отвисоко и дарявах пациентите си с познанието за самоубийственото им поведение. Но веднъж — беше студен манхатънски следобед — едно отегчено седемнадесетгодишно момиче, бременно за трети път от трети баща, ме погледна и ми каза неоспоримата истина: „Вие не знаете какъв е животът ми“.