Прибрах банкнотите в джоба си. Правехме го вече шест години. От болницата познавам много наркопласьори — знам, че нито един от тях не е оцелял повече от шест години.
Не задържах парите за себе си, разбира се. Давах ги на Линда за нейната благотворителност. Не е много законно, знам, но си мислех, че е по-добре да отиват за благотворителност, отколкото за един наркопласьор. Нямах представа колко пари има Тайрис. Обаче винаги беше с нова кола — обичаше БМВ-та с тъмни прозорци — и гардеробът на детето му струваше повече от всички боклуци в моя. Уви, майката на сина му имаше право на Медикейд, затова получаваха безплатни здравни услуги.
Да се побъркаш от яд, знам.
Телефонът на Тайрис иззвъня с хип-хоп мелодия.
— Трябва да се обадя, докторе. Бизнес.
— Ясно — повторих аз.
От време на време обаче се ядосвам. И аз съм човек. Но тук има истински деца. Те страдат. Не твърдя, че всички деца са чудесни. Не са. Понякога лекувам и такива, които съм убеден, че няма да свършат добре. Ала ако не друго, децата са безпомощни. Те са слаби и беззащитни. Повярвайте ми, виждал съм екземпляри, които биха променили представата ви за човешко същество.
Затова се съсредоточавам върху децата.
Трябваше да съм на работа само до обяд, но за да компенсирам престоя си в сградата на ФБР, приемах пациенти до три. Естествено, цял ден си мислех за разпита. Онези снимки на пребитата Елизабет постоянно проблясваха пред очите ми като някаква ужасна фотосветкавица.
Кой можеше да знае за тези снимки?
Когато се замислих за това, отговорът беше очевиден. Наведох се напред и вдигнах слушалката. От години не бях набирал този номер, но още го помнех.
— Фотостудио „Скейс“ — отговори ми женски глас.
— Здрасти, Ребека.
— Хей, как си, Бек?
— Добре. А ти?
— Карам я някак. Адски съм заета.
— Работиш прекалено много.
— Вече не. Миналата година се омъжих.
— Знам. Съжалявам, че не успях да дойда.
— Простак.
— Да. Но въпреки това, моите поздравления.
— Е, какво има?
— Трябва да ти задам един въпрос — казах аз.
— Аха.
— За злополуката.
Чух металическо ехо. После тишина.
— Спомняш ли си злополуката? Преди смъртта на Елизабет?
Ребека Скейс, най-добрата приятелка на жена ми, не отговори.
Прокашлях се.
— Кой караше?
— Какво? — Въпросът не беше насочен към мен. — Добре, почакайте. — И отново към мен: — Виж, Бек, имам работа. Можеш ли да ми се обадиш след малко?
— Ребека…
Но връзката прекъсна.
Има една истина за трагедията — тя е полезна за душата.
Аз съм по-добър човек заради смъртта. Това не я оправдава, нищо подобно, но знам, че съм по-добър, отколкото преди. Имам по-верен усет за важното. По-точно разбирам човешката болка.
Може да ми се смеете, но някога ме вълнуваха неща като това в кой клуб членувам, каква кола карам, каква университетска диплома виси на стената ми и подобни глупости. Исках да съм хирург, защото това изпълваше хората с уважение. Исках да впечатлявам така наречените си приятели. Исках да съм голям човек.
Някой може да възрази, че самоусъвършенстването ми е просто въпрос на зрелост. Отчасти е така. И до голяма степен промяната се дължи на факта, че сега съм сам. С Елизабет бяхме двойка, едно цяло. Тя беше толкова добра, че можех да си позволя да не съм много добър, сякаш нейната доброта стигаше и за двама ни.
Ала смъртта е добра учителка. Само че е прекалено строга.
Ще ми се да можех да ви кажа, че чрез трагедията съм стигнал до някакъв неизвестен, променящ живота абсолют, който да ви разкрия. Не съм. Тук важат всички клишета — най-важни са хората, животът е безценен, материализмът се надценява, от значение са малките неща, живей за мига — и мога да ви ги повтарям до посиняване. Вие ще ги слушате, но няма да ги приемате. Трагедията те кара да осъзнаеш всичко. Трагедията прониква в душата ти. Може да не станеш по-щастлив. Но ще станеш по-добър.
Често си мечтая Елизабет да може да ме види сега. Колкото и да ми се иска, не вярвам в това, че мъртвите ни наблюдават отгоре, или в някаква подобна самоутешителна измислица, с каквито се заблуждаваме. Вярвам, че мъртвите завинаги си отиват. Но не мога да не си мисля, че вече съм достоен за нея.
Някой по-религиозен човек би се зачудил дали Елизабет не се е завърнала тъкмо поради тази причина.