Този път избрах истината.
— Не знам.
13
Шона и Хестър Кримстийн седяха в стилния кабинет на адвокатката в центъра на града. Хестър приключи телефонния си разговор и остави слушалката.
— Всички си траят — каза тя.
— Но не са го арестували, нали?
— Не. Засега.
— Тогава какво става? — попита Шона.
— Доколкото разбирам, мислят, че Бек е убил жена си.
— Глупости — отсече Шона. — Той лежа в болницата, защото се е опитал да се намеси. Оня побъркан Келъртън чака да го екзекутират.
— Обаче не за нейното убийство — отбеляза адвокатката.
— Какво?
— Келъртън е заподозрян в убийството най-малко на осемнайсет жени. Той е признал четиринадесет от убийствата, но разполагат с категорични доказателства, за да го осъдят само за дванайсет. Това е достатъчно. Искам да кажа, че човек може да бъде осъден на смърт само веднъж.
— Но всички знаят, че е убил Елизабет.
— Поправка. Всички знаеха.
— Не разбирам. Как може да смятат, че Бек има нещо общо с това?
— Не знам — отвърна Хестър. Тя вдигна крака на бюрото и сключи ръце на тила си. — Поне засега. Но трябва да внимаваме.
— Защо?
— Федералните сигурно следят всяка негова стъпка. Телефонно подслушване, наблюдение, такива неща.
— И?
— Какво „и“?
— Той е невинен, Хестър. Нека го следят.
Адвокатката вдигна поглед и поклати глава.
— Не бъди наивна.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Искам да кажа, че ако го запишат как закусва пържени яйца, може да го разтълкуват както си искат. Той трябва да внимава. Но има още нещо.
— Какво?
— Федералните ще направят всичко възможно да го пипнат.
— Как?
— Нямам представа, но те уверявам, че ще положат всички усилия. Имат му зъб. А са минали осем години. Това значи, че са отчаяни. И няма да се спрат пред нещо толкова тривиално като конституционни права.
Шона се отпусна назад и се замисли за странните имейли от „Елизабет“.
— Какво има? — попита Хестър.
— Не знам.
— Не крий нищо от мен, Шона.
— Аз не съм ти клиентка.
— С други думи Бек не ми казва всичко, така ли?
На Шона й хрумна нещо, което я изпълни с ужас.
Тя отново се замисли, подложи идеята на различни проверки, остави я да се дооформи в главата й.
Звучеше логично и все пак Шона се надяваше, молеше се да греши. Тя се изправи и бързо се запъти към вратата.
— Трябва да си вървя.
— Какво става?
— Питай клиента си.
Специални агенти Ник Карлсън и Том Стоун се настаниха на същата кушетка, на която неотдавна бе тънал в носталгични спомени Бек. Ким Паркър, майката на Елизабет, седеше срещу тях с ръце в скута си. Лицето й приличаше на восъчна маска. Хойт Паркър се разхождаше назад-напред.
— Какво е толкова важно, че не можахте да го кажете по телефона? — попита той.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса — отвърна Карлсън.
— За какво?
— За дъщеря ви.
Това накара и двама им да се вцепенят.
— По-конкретно, искаме да ви разпитаме за отношенията й със съпруга й доктор Дейвид Бек.
Хойт и Ким се спогледаха.
— Защо? — попита Хойт.
— Свързано е с въпрос, който в момента се разследва.
— Какъв въпрос? Тя е мъртва от осем години. Убиецът й скоро ще бъде екзекутиран.
— Моля ви, детектив Паркър. Всички сме от една и съща страна на закона.
Стаята бе неподвижна. Ким Паркър седеше със здраво стиснати устни и трепереше. Хойт погледна жена си, после кимна на двамата мъже.
Карлсън не откъсваше очи от Ким.
— Госпожо Паркър, как бихте описали отношенията между дъщеря си и зет си?
— Бяха много близки, обичаха се.
— Нямаха ли проблеми?
— Не — отвърна тя. — Никакви.
— Бихте ли описали доктор Бек като агресивен човек?
Ким се сепна.
— Не, в никакъв случай.
Те погледнаха Хойт, който кимна в знак на съгласие.
— Известно ли ви е доктор Бек да е удрял дъщеря ви?
— Какво?
Карлсън опита вежливо да се усмихне.
— Моля, просто отговорете на въпроса.