— Не — категорично заяви Хойт. — Никой не е удрял дъщеря ми.
— Убеден ли сте?
Гласът му беше твърд.
— Напълно.
Агентът се обърна към Ким.
— Госпожо Паркър?
— Той много я обичаше.
— Това ми е ясно, госпожо. Но много мъже, които бият жените си, също ги обичат.
— Той никога не я е удрял.
Хойт застана на едно място.
— Какво става тук?
Карлсън за миг погледна Стоун.
— Искам да ви покажа няколко снимки, ако позволите. Малко са смущаващи, но смятам, че са важни.
Стоун му подаде светлокафявия пакет. Карлсън го отвори. После една по една нареди фотографиите на насинената Елизабет на масичката. И зачака реакцията. Както се очакваше, Ким Паркър тихо възкликна. Лицето на мъжа й изразяваше вътрешна борба, после стана непроницаемо.
— Откъде ги взехте? — тихо попита той.
— Преди виждали ли сте ги?
— Не. — Хойт погледна жена си.
Тя поклати глава.
— Но си спомням синините — обади се Ким Паркър.
— Кога беше това?
— Не съм съвсем сигурна. Малко преди смъртта й. Само че когато ги видях, те не бяха толкова… — тя потърси точната дума — ярки.
— Дъщеря ви каза ли ви от какво са?
— Каза, че претърпяла автомобилна злополука.
— Госпожо Паркър, ние проверихме в застрахователната компания на дъщеря ви. Никога не е съобщавала за такова нещо. Проверихме и в полицията. Никой не е предявявал обвинение срещу нея. Няма полицейски доклад за случая.
— Какво искате да кажете? — намеси се Хойт.
— Щом дъщеря ви не е претърпяла автомобилна злополука, откъде е получила синините?
— Смятате, че са от мъжа й, така ли?
— Проверяваме тази възможност.
— На какви основания?
Двамата агенти се поколебаха. Може би не искаха да говорят пред Ким, или защото беше жена, или защото бе цивилна. Хойт схвана смущението им.
— Ким, може ли за момент да остана насаме с агентите?
— Разбира се. — Тя с олюляване се изправи и се запъти към стълбището. — Ще бъда в спалнята.
— Добре, слушам ви — каза Хойт, когато жена му излезе.
— Ние смятаме, че доктор Бек не само е биел дъщеря ви — заяви Карлсън. — Но и че я е убил.
Хойт премести поглед към Стоун, после отново погледна Карлсън, като че ли чакаше да каже още нещо. Двамата мълчаха, затова той се запъти към стола.
— Най-добре да ми обясните всичко.
14
Какво друго беше крила от мен Елизабет? Докато пътувах по Десето авеню към „Куик енд Парк“, отново се опитах да приема онези снимки просто като документ за нараняванията й от автомобилната злополука. Навремето тя ми представи случая съвсем нехайно. Просто някакъв агресивен шофьор, така каза. Нищо сериозно. Когато я попитах за подробности, тя избегна въпросите ми.
Сега знаех, че ме е лъгала.
Бих могъл да ви кажа, че Елизабет никога не ме е лъгала, но в светлината на това разкритие аргументът ми няма да ви убеди. Обаче не знаех да ме е лъгала друг път. Предполагам, че и двамата сме имали тайни един от друг.
Когато стигнах в „Куик енд Парк“, забелязах нещо странно — или по-точно, един странен човек. На ъгъла стоеше мъж със светлокафяв шлифер.
Наблюдаваше ме.
И ми изглеждаше познат. Не че го познавах, но ми се струваше, че съм го виждал. Дори същата сутрин. Къде? Припомних си как съм прекарал утрото и се сетих — когато в осем бях спрял да изпия едно кафе. Мъжът със светлокафявия шлифер бе там. На паркинга на „Старбъкс“.
Сигурен ли бях?
Не, разбира се. Извърнах се и бързо се запътих към кабинката на служителя. Той — на ризата му имаше табелка с надпис „Карло“ — гледаше телевизия и ядеше сандвич. Докато ми обърне внимание, мина половин минута. После бавно изтупа трохите с ръце, взе билета ми и го подпечата. Платих му и той ми подаде ключа.
Мъжът със светлокафявия шлифер все още бе там.
Докато се връщах към колата си, полагах всички усилия да не гледам към него. Качих се, запалих и когато излязох на Десето авеню, проверих в огледалото.
Непознатият зяпаше в друга посока. Продължих да го наблюдавам, докато завих към Уестсайдската магистрала. Той не се обърна към мен. Параноик. Вече започвах да се побърквам.
И все пак защо Елизабет ме беше излъгала?